Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Ти трябва да си Дарби! — засия Дейвид. — Ела кажи „здрасти“ на чичо Дейвид!

Дарби не искаше. Дори от разстоянието, на което се намирах, виждах как пръстчетата ѝ стисват по-здраво ръката на майка ѝ, ала тялото ѝ я предаде — хватката ѝ се отпусна и тя повлече крачета към него.

Дейвид я хвана за ръка:

— И няма да ми кажеш „здрасти“, така ли?

— Тя не говори — обади се Ками. — Моля те, не я наранявай. Моля те, Дейвид…

Дейвид килна глава:

— Изобщо не говори, така ли?

— Не.

— Никога през живота си?

— Не.

Той се замисли за секунда.

— Каква е способността ѝ?

— Ако въобще има, никога не съм виждала да я проявява.

Дейвид се наведе напред и се усмихна на момиченцето:

— Имаш ли някакви специални способности, миличка? Бас ловя, че имаш.

Дарби се отдръпна от него. Очите ѝ бяха впити в белега му.

Дейвид се пресегна и потърка обезобразената кожа.

— Няма защо да те е страх. Прекрасно е. Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждала.

— Каквото и да мислиш да правиш с нас — обади се Ками — моля те, не я карай да гледа.

Дейвид се извърна към нея:

— Аз ли?! Аз няма да ви причиня нищо. Какъв би бил смисълът? Помниш ли за какво си говорихме? Бяхте ми обещали нещо? Е, време е.

Стела се изскубна от ръката ми и тръгна към вратата. Спря се само колкото да изрече:

— Толкова съжалявам, Джак. Скъпи мой Пип…

След което изчезна зад ъгъла. Останах сам.

Тръгнах след нея.

Знам, че не трябваше. Трябваше да я оставя, както бях правил безброй пъти в живота си досега, но не можех. Пуснах ругера на пода на малката стая и я последвах чак докато излязохме навън през широко отворената врата и се озовахме насред морето от хора в бяло.

Когато се приближихме, те се разделиха, за да минем. Свещите все още бяха в ръцете им, а главите и лицата продължаваха да бъдат скрити от белите качулки. Двамата със Стела прекрачвахме труповете, безразборно разпръснати по бетона наоколо. Тъмната кръв на мъртвите като ярък контрапункт на искрящата белота на живите.

— Ето те и теб! — възкликна Дейвид, когато се приближихме. — Почнах да си мисля, че не ме обичаш вече!

Стела пристъпваше бавно и когато беше на два-три метра от Дейвид, едва не припадна отново. Преви се надве и притисна ръце към стомаха си. От пръснатите наоколо радиостанции избухна експлозия от статични шумове.

Притичах към нея и понечих да ѝ помогна, но тя ме отблъсна:

— Не ме докосвай!

Дейвид не помръдна. Знаеше много добре, че трябва да стои извън обхвата ѝ.

Стела се изправи, опитвайки се да игнорира слабостта и тремора в коленете си, и приглади роклята си.

През годините най-различни бурени си бяха проправили път през цимента и бяха избуяли през пукнатините. Онези, където сега стоеше Стела, бяха черни, съсухрени и мъртви. Малък кръг на смъртта около нея.

Латрийс Оливър и останалите, коленичили, наблюдаваха случващото се от земята в краката на Дейвид. Оливър изглеждаше страхотно състарена. Все едно от времето, когато двамата със Стела бяхме деца, бяха минали стотици години. Смъртта от ръката ѝ бе пропълзяла по лицето ѝ и върху бялата ѝ коса, оставяйки малки плешиви петна тук и там. Окото от тази страна бе мътно и побеляло. Лявата половина на устата ѝ бе застинала полуотворена, все едно бе прекарала удар. Но въпреки всичко тя успя да се усмихне на Стела. Незасегнатата ѝ ръка се протегна към нея:

— Обичам те, Стела. Прощавам ти за онова, което ми причини. Знам, че вината не е твоя. Довърши копелето.

Дейвид се засмя:

— Стела не може да ме нарани. Нали, Стела? Няма да ме нараниш.

— Никога не бих те наранила, Дейвид Пикфорд.

Изрече това със същия механичен, равен глас, с който говореше и Дюи Хобсън.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Чак тогава осъзнах.

Нещо, което знаех от дни насам, но не исках да го призная пред себе си.

Стела бе човекът, обадил се на „Чартър“ от къщата на баща ми. Точно тя. Вероятно като резултат от команда, издадена от Дейвид преди време, която бе стояла дълбоко в съзнанието ѝ до момента, в който е трябвало да се активизира.

Очевидно мислите бяха изписани по лицето ми, понеже тя заговори:

— Каза ми да се обадя, когато всички се съберат заедно. — Не искаше да ме погледне. Очите ѝ бяха впити в земята пред краката ѝ. — Дейвид е прав. Няма друг начин да сложим край на всичко. Всички следи от „Чартър“ трябва да изчезнат — следите от програмите им, както и хората, замесени в това. Всичко, което остане, ще прилича на семенце от бурен. Дори да е останало едно-едничко, ще израсте отново и може би дори по-силно от преди. Ние ще бягаме винаги, а те винаги ще са по петите ни. Всичко трябва да бъде прекратено.