Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Пикфорд.

Дръпнах ръкава на суичъра си надолу, грабнах ругера от земята, прицелих се и дръпнах спусъка. Не успях да задържа пистолета достатъчно дълго, за да стрелям втори път.

Не улучих.

Хората в бяло се размесиха отново. Дейвид се изгуби измежду тях.

— Какво искаш? — изкрещях през прозореца аз.

— Като за начало — да спрете да стреляте по нас — отвърна Дейвид. — Да се отнасяш така с гостите си, е неучтиво. Следващият от вас, който стреля, ще забрави как да диша. Не би ми се искало да съм на негово място. Смъртта от задушаване е доста неприятна.

— Спри да ни избиваш и ние ще спрем да избиваме вас — предложих аз.

Дейвид, където и да се намираше сред тълпата в бяло, отвърна просто:

— Искам Стела.

Хвърлих бърз поглед към нея, сгушила се в ъгъла до краката ми. Отново бе изпаднала в безсъзнание, плувнала в пот и свита на топка.

— Не е тук.

— Ела при мен, Стела — каза Дейвид.

Тя трепна, но не помръдна. Не беше го чула.

— Хайде, Стела, покажи се, където и да си!

Тя не помръдна.

— Оставихме я в Северна Дакота, като слязохме от хидроплана. Казахме ѝ да бяга надалеч от теб. Не ѝ разрешихме да ни каже къде възнамерява да отиде. Знаехме, че ще последваш нас — изкрещях в отговор.

— Тя вече е пет дни назад от графика си, Джак. Няма къде да бяга — каза Дейвид. — Болна е. Умира. Знаеш, че е така. Мога да ѝ помогна. Само че не разполагаме с достатъчно време. Сигурно е толкова зле, че не може да дойде сама? Бас ловя, че е така. Бих могъл да ти кажа да я донесеш, Джак. Мога да ти заповядам да го направиш и ти няма да имаш друг избор, освен да се подчиниш. Само че не искам. Искам да я донесеш тук по собствено желание. Обзалагам се, че в момента е до теб. Сигурно боли ужасно да я гледаш как вехне толкова бързо. Прекрасно момиче, а си отива заради глупост. Ако искаш да спасиш живота ѝ, единственото, което трябва да направиш, е да я доведеш тук, за да мога да ѝ помогна. Да започнем оттам. А щом ѝ помогна, ще ти кажа как възнамерявам да помогна на останалите от вас. Досега разчиствам и почти съм приключил. — Ако е възможно да се каже, че нечий глас засиява, то неговият точно в този момент засия: — О! Почти забравих! Донесох ти подарък!

На десетина метра от мен, в средата на бялата тълпа, Дейвид Пикфорд се пресегна и смъкна качулката си. Огромният червено-бял белег от изгарянето по лявата половина на лицето му заблестя на светлината. Той не се опита да го прикрие.

Улових се, че гледам към пистолета на земята и отчаяно жадувам да го грабна и да убия Пикфорд, но знаех, че онова, което той обяви преди малко, ще се окаже истина — всеки, който опиташе да стреля, щеше да забрави как се диша и щеше да се задуши. Колкото и да ми се искаше да го гръмна, нямаше да го сторя и се молех на Господ дано никой от останалите не опитва.

Стела се размърда. Натежалите ѝ клепачи се отвориха.

Дейвид премина през тълпата и се приближи до понтиака. Кимна към мъжа в бяло, застанал до шофьорската врата. Той се пресегна и натисна лостчето за отваряне на багажника.

Капакът на GTO-то се отвори. Дейвид се наведе и зашепна нещо на някой вътре.

Тогава забелязах Латрийс Оливър.

Устата ѝ беше запушена. Превръзката, която някога поддържаше наранената ѝ ръка, бе изчезнала и безжизненият крайник висеше покрай тялото ѝ. Почернялата плът се разпростираше чак до врата и до лицето ѝ. Смъртта бавно, но сигурно пълзеше по цялото ѝ тяло. Дейвид я накара да седне, след това да се измъкне навън. Заедно с още един от хората в бяло я изправиха до колата. По начина, по който стоеше, можех да кажа, че онова, което бе тръгнало от ръката ѝ, си бе проправило път и към крака ѝ.

— Виждаш ли, Джак… когато бях дете, тези чудесни хора от „Чартър“ ме използваха, за да избият участниците в „Проект Прескочикобила“. Така бяха нарекли ваксината, която получиха родителите ни — „Прескочикобила“. Досието е у мен, ако искаш да хвърлиш едно око. Изчетох всяко листче. Веднъж щом възрастните родяха нас, децата, ставаха излишни. На тях им трябвахме ние. Използваха и Стела. Тази жена тук до мен се погрижи. Използваха и двама ни. Че и теб. Баща ти може да ти разкаже доста неща по този въпрос.

Латрийс Оливър му хвърли гневен поглед. Той ѝ се усмихна в отговор.

— Искам да убия тази жена от доста години насам. Но не го направих. Запазих я жива специално за теб, за да може да гледаш. Мисли за нея като за предложение за примирие. Ти, аз, Стела, а сега и Дарби — ние сме версия 2.0, следващото поколение. Трябва да се държим заедно. Латрийс, от друга страна, е част от проблема, част от цялата тази каша. Трябва да си отиде. Разчистих бъркотията в офисите на „Чартър“. Сега е време да заметем и последната част от мръсотията под килима.