Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Вероятно. Под палтата. Трудно е да се каже. Като че ли всички държат в ръце свещи.

— Свещи?

Дънк се намръщи.

— Имаш ли представа защо постоянно носят бяло?

— Идея си нямам.

Проповедника върна бинокъла на Дънк и вкара патрон в цевта на пушката.

— Искаш да започнеш престрелка? — попита Дънк.

— Искам да им покажа, че си има граници.

Дънк натисна отново бутона за предаване на радиостанцията си:

— Ще чуете изстрели. Всички останали — не стреляйте. Повтарям: не стреляйте.

Откатът на пушката бе силен, но изстрелът на Проповедника отиде точно там, където той искаше. През мерника си видя как едно късче от хълма до релсите експлодира на сантиметри от две от приближаващите се фигури.

Дънк наблюдаваше случващото се през бинокъла.

— Можеше да рикошира.

— Не съм много загрижен за благосъстоянието им.

Проповедника зареди нов патрон, извъртя се леко и стреля повторно. Този път куршумът бе насочен към противоположния край на дерето. Улучи железопътната връзка на педя от един от хората в бяло. Онзи не трепна, продължаваше да се приближава.

— Може ли Пикфорд да нареди на някой да не обръща внимание на куршумите или да не се бои от смъртта? — попита Дънк.

Проповедника стреля отново. Куршумът се заби в пръстта съвсем близо до една двайсет и няколко годишна жена в бяло. Тя също не трепна и не спря.

— Ако Пикфорд може да им каже да се самоубият и те го послушат, трябва да приемем, че може да ги накара да направят всичко — отвърна Проповедника и стреля отново. Този път улучи крака на един от мъжете, който вървеше към тях близо до средата на редицата. Вече бяха преминали релсите и се придвижваха по-бързо върху равна земя. Обувката на мъжа експлодира, но той продължи да крачи, влачейки ранения си крак, без да обръща внимание на зверската болка.

— Мога да си гърмя и цяла нощ, но май така няма да ги спра. Трябва ни нов план.

— При сегашната си скорост ще стигнат до сградата за около три минути — изтъкна Хобсън.

Проповедника погледна Дънк:

— Последната дума е твоя, разбира се, но така, както виждам нещата, имаме две възможности. Откриваме огън и ги поваляме всичките или ги оставяме да се приближат и рискуваме да се бием с тях един по един. Горе-долу бройката и на двете страни е еднаква, но ще е кърваво — и за тях, и за нас.

— Дори не знаем дали имат оръжия. Не ми харесва идеята да избия шепа невъоръжени, носещи свещи откачалки.

Проповедника се подсмихна:

— Мислех, че си гангстер или нещо подобно.

Дънк обмисли чутото около секунда, после посегна към бутона на радиостанцията:

— По моя команда — всички с далекобойни оръжия изстрелват по пет-шест патрона. Целете се на около трийсетина сантиметра пред тях. Само предупредителни изстрели. Не искаме да улучваме никого. Все още.

— Трябва да се целим в главата и сърцето — измърмори Проповедника, докато нагласяше пушката си.

— След това почваме вече да стреляме на месо — отвърна Дънк и изкомандва: — Огън!

— Джак? Добре ли си?

Ръката на Стела, облечена в ръкавица, в моята.

Записът кънтеше в главата ми. После — гласът на баща ми.

Джак… Не е каквото си мислиш.

Насилих се да кимна.

Тогава от покрива и от различни позиции около нас се изви буря от куршуми. Земята по откритото поле между коловозите и булевард „Пещта на Кери“ експлодира — пръст, прах и мръсотия изпълниха въздуха точно пред голямата тълпа, насочила се към сградата.

Хората в бяло не тичаха, крачеха с постоянно, бързо темпо. Ръцете им, изпънати напред, заслоняваха пламъчетата на свещите.

Не забавиха крачка.

Изобщо не обърнаха внимание на стрелбата.

Продължаваха да се приближават.

Не спряха да прииждат, докато достигнаха бетона около основната сграда. Чак тогава най-сетне замряха неподвижни.

Вече бяха достатъчно близко и можех да видя лицата им. Израженията им бяха празни, безжизнени, лишени от каквато и да е емоция или мисъл, изцъклените им погледи чак ме уплашиха. Замислих се колко бързо насочих пушката си към Хобсън в къщата на Ками, когато Пикфорд ми заповяда. Замислих се какво ли е казал на тези хора.

По радиото дочух:

— Осемнайсет на северната морава!

— Шестнайсет на южната — отвърна някой.

— Двайсет и осем пред сградата.

Пресметнах наум.

Шейсет и двама.

— Онези, които са на открито, спряха, но сред дърветата забелязвам движение. Идват още една-две дузини, може и повече.

Беше безнадеждно. Не мисля, че който и да е от нас бе готов да избие почти сто души.