Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Плътният глас:

— Не.

Моят глас:

— Мама? Къде е Мама?

— Ефектът на успокоителното почва да отминава — казва високият глас. — Още торазин?

— Аха.

— Къде е бащата на момчето? Тук ли е?

— В чакалнята. Да го извикам ли?

— Да. Искам да видя дали той ще се справи.

Две силни изщраквания. Гласовете се смениха с този на Кайли, която четеше на глас нещо от учебник по психология. Някакви бележки, свързани с ученето. Остатъци от предишния запис, който бе върху касетата, преди да запише нашата сесия. Стела се взираше в мен:

— Какво слушаме? Някой от „Чартър“, който прави опити върху теб?

Поклатих глава. Нямах представа. Още две изщраквания.

Тик… так.

Тик… так.

— Чуваш ли ме, Джак?

— Мхм.

— Какво беше това?

— Не съм сигурен.

— Кога беше това?

— Млад.

— По-малко от пет?

— Аха.

— По-малко от две?

— Така мисля.

— Да се върнем.

— Не искам.

Тик… так.

Тик… так.

— Виждал ли си отново този доктор? След това?

— Да.

— Заведи ме до следващия път. С мен си в безопасност, Джак. Не могат да те наранят. Само спомени са.

Тик… так.

Тик… так.

— Джак?

Мълчание.

— Джак?

— Вдигни на седемдесет и пет милиампера — казва Плътният глас.

— Вече сме на седемдесет и пет — отвръща Високият глас.

— Дишането му не се е изменило. Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Вдигни на сто милиампера.

— Смъртоносно е.

— Много добре ми е известно.

Мълчание.

— На сто милиампера сме. Няма промяна. Дишане, сърдечен ритъм, всичко е леко повишено, но все още в границите на нормалното.

— Забележително — казва Плътният глас. — Вдигни на сто и петдесет.

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.

— Протестира, понеже увеличихте нивото и най-накрая почна да го боли, или просто иска да спрете като цяло? — Друг глас, по тембър някъде между Високия и Плътния.

— Трудно е да се каже — отвръща Плътният. — Използва ли тази фраза вкъщи?

— Може би пред майка си. Никога не съм го чувал да го казва.

Последното ми подейства като ритник в стомаха. Баща ми е бил там, докато са правели всички тези ужасни неща.

Стела също осъзна това. Стисна по-здраво пръстите ми.

Тик… так.

Тик… так.

Кайли отново:

— Джак, какво беше това?

Мълчание.

Тик… так.

Тик… так.

Кайли:

— Джак, искам да ми разкажеш за шоколадовото мляко.

— За шоколадовото мляко ли?

— Нали затова дойде при мен? Заради родителите си. Искаше да знаеш какво се е случило. Каза, че имало шоколадово мляко. Заведи ме там. Заведи ме до момента с шоколадовото мляко. Можеш ли?

— Да.

— Тик… так.

— Тик… так.

— Пие ли го? — пита Плътният глас.

— Всеки ден. Понякога и по два пъти на ден. — Средният глас. Гласът на баща ми.

— И го размесваш така, както ти показахме?

— Вчера почти удвоих дозата — отвръща баща ми. — Нищо не се случи.

— Арсеник, достатъчно, за да убие кон. Нали осъзнаваш?

Силно изщракване.

Лентата спря.

До мен откъм Стела се донесе аромат на ванилия. Тя се взираше в понтиака.

От малкия високоговорител на радиостанцията се разнесе гласът на баща ми:

— Джак… Не е каквото си мислиш.

От горичката излязоха поне петдесетима, облечени изцяло в бяло. В ръцете си държаха свещи. Тръгнаха към дерето между далечните жп коловози.

— Мамка му — изруга Проповедника, докато наблюдаваше приближаващата тълпа през мерника на далекобойната си ловна пушка „Савидж“ модел 110.

Хобсън бе застанал от лявата му страна, Дънк — от дясната.

— Имаш ли бинокъл?

Дънк му подаде един огромен армейски „Сваровски“ с вграден лазерен далекомер, след което натисна бутона за предаване на радиостанцията си:

— Не стреляйте, докато не дам заповед.

— Колко са? — попита Хобсън.

Проповедника огледа тълпата.

— Петдесет, шейсет… трудно е да се каже.

Бяха чули записа, прогърмял от високоговорителите на понтиака. Бях чули и оправданието на Еди Тач по радиостанцията, след като записът свърши. Проповедника го потърси с поглед, но не го видя на покрива. По-рано беше с тях, сега обаче бе изчезнал.

— Въоръжени ли са? — попита Дънк.