Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Тук никой нямаше да ни открие. Единствено това имаше значение.

Издърпах ругера от колана си, готов да го използвам, ако се наложи.

— Къде си, Джак? Би трябвало да говорим лице в лице.

Стела се преви надве.

Дръпна ръката си от рамото ми и я притисна към гърдите си, към стомаха си. Лицето ѝ поаленя. Стисна очи здраво.

От радиостанцията, през слушалките, долетя оглушително силен статичен шум, последван от високочестотно пищене, което се заби като кинжал в ушите ми. Пресегнах се, смъкнах слушалките и ги захвърлих на земята. И не само аз. Видях как няколко чифта политат от покрива и се разбиват на парчета върху бетона отпред.

Когато Стела изкрещя, когато придърпа колене към брадичката си и нададе писък, звукът отново се появи. Толкова бе силен, че го чух как се носи от слушалките в краката ми.

Също като радиото на гробището, когато бях дете.

Също като стереоуредбата на мерцедеса точно преди инцидента на езерото.

Коленичих, обвих ръце около нея и я притиснах силно към себе си.

Тя също смъкна слушалките си и ги метна встрани.

Отвън се дочу поредица от изстрели. Когато погледнах през прозореца, трима от хората в бяло бяха мъртви.

Нямах представа дали Дейвид е продължил да говори, докато бяхме със слушалки, но го чух да крещи сега:

— Тези оръжия са много горещи, нали? — провикна се той някъде от сред тълпата в бяло. — Ще е доста трудно да ги удържите в ръка. Изгарящ метал. Все едно допираш длан до нагорещен тиган. Как цвърчи само!

Отначало ругерът в ръката ми само леко се затопли.

Разхлабих леко хватката, но не пуснах пистолета. Когато стана прекалено горещ, плъзнах ръката си по ръкохватката. Движението ми спечели няколко секунди. Не можех да дръпна спусъка. Побутнах го с пръст.

Тогава усетих миризмата.

Горяща плът.

Знаех, че е номер.

Казах си, че не е реално.

Но около десет секунди след като Дейвид Пикфорд изрече думите си, изтървах пистолета на пода и заразтривах длани в джинсите си.

Из цялата стоманолеярна дочух подобни звуци — тракането на оръжия, изпуснати на земята, придружено от най-разнообразни псувни. И крясъци. Хората си крещяха един на друг. Зачудих се дали някой все още носи слушалките. След това Стела отново се преви надве и от захвърлените ми слушалки бликна оглушителен статичен шум. Вече знаех отговора — нямаше човек, който да чуе тази какофония и да продължи да ги търпи на ушите си.

Издърпах кабела на радиостанцията от слушалките. Миг по-късно дочух гласа на Проповедника:

— Някой да има представа къде е?

— Северната част на двора, мисля. Оттам се чу като че ли.

Хората в бяло отново се разбъркаха.

Когато спряха да се движат, цялата тълпа вече заемаше повече място и се бе приближила с поне метър и нещо към постройката.

— Направо чудесно! Всички най-накрая на едно място!

Утайките от семейството се събрахме! — обади се Дейвид, този път някъде отпред, между понтиака и входа на сградата. — И, Ками, мисля, че не съм ти честитил като хората! Видях детската стая в къщата ти в Кармел! Дъщеря — та това е прекрасна новина! Как се казва?

— Дарби! — изкрещя Ками някъде над главата ми. Или от покрива, или един етаж по-надолу. Нямаше как да не му отговори.

Изпод палтото на един от хората в бяло на два-три метра от понтиака изникна дулото на пушка. Той се прицели и стреля. Отнякъде се чу звукът на разтрошено стъкло.

— О, направо ги сърбят пръстите да гръмнат един-два пъти, нали? Всички тук са така — засия Дейвид. — Всичко наред ли е при вас?

От покрива се чуха три бързи изстрела едни след друг. Двама от хората в бяло се строполиха на земята. По палтата им разцъфнаха големи червени петна.

Останалите се разместиха отново. Лицата им продължаваха да са скрити под качулките.

— Впечатляващо! — изкрещя Дейвид. — Хобсън беше, предполагам? Много ѝ здраве на болката от изгарянето — трябва да гръмнем хлапето Пикфорд, нали? Хей, Дюи, я вземи ела тук по бързата процедура — скочи долу и кажи „здрасти“!

Сигурен съм, че Проповедника или някой друг се е опитал да го спре. Можех да си представя как дузина ръце го сграбчват. Но се случи твърде бързо.

Дюи Хобсън полетя отгоре и се приземи в средата на бетонната площадка пред Доменна пещ № 7 със звук, който бе прекалено ужасяващ, за да бъде описан. Десният му крак бе изкривен под невъзможен ъгъл. Пушката все още беше в ръката му. Около спусъка и ръкохватката бе омотана носна кърпа.

Само един от хората в бяло се обърна, за да погледне към него.