Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Всички направиха крачка напред в пълен синхрон.

— Видя ли това?!

— Но как се координират така!?

Някой стреля от покрива. Пръстта пред един от тях, оплешивяващ мъж, към четиресетгодишен, експлодира с облаче черен прах. Мъжът не помръдна. Лицето му бе безизразно.

Още една крачка напред. Вече бяха още по-близо.

— Мисля, че стига толкова предупредителни изстрели. Трябва да почнем да ги сваляме.

— Не! — отвърна Дънк. — Ако открием огън, те ще се нахвърлят върху нас и сме свършени. Прекалено много са!

Разпознах гласа на Хобсън:

— Ако Пикфорд им е казал какво да правят, може да са невинни. Просто пионки. Както постъпи с мен.

Натиснах бутона на радиостанцията:

— Някой вижда ли го? Ако го отстраним, може всичко да приключи.

Никой не отговори. Едва шепа от нас знаеха как изглежда Пикфорд.

Без видима команда всеки от хората в бяло посегна зад гърба си и дръпна качулката върху лицето си.

После отново се раздвижиха.

Не крачка напред като преди, а бързо разместване — някои пристъпиха вляво, други вдясно.

Напред, назад, по диагонал. Почти дузина нови изникнаха откъм горичката и дерето до коловозите и се присъединиха към първите. После отново започнаха да се местят. Въпреки че се движеха в най-различни посоки, нищо от ставащото пред очите ни не изглеждаше случайно. Скоростта им бе една и съща. Никой не си гледаше в краката, нито се оглеждаше настрани или назад, но независимо от това никой не се спъна или блъсна в някого.

Всички продължаваха да гледат напред. Като ято птици в полет.

Когато най-накрая спряха, поне двайсетина нови хора в бяло стояха сред и без това огромната тълпа. Главите им бяха покрити, горящите свещи — в ръцете им.

Дейвид се обади някъде откъм моята лява страна.

Натиснах бутона за предаване:

— Слушалките!

Хората на Дънк надянаха шумопотискащите слушалки, включиха ги и ги свързаха към радиостанциите си.

Двамата със Стела постъпихме по същия начин.

Звуците от околния свят изчезнаха.

Миг по-късно дочух гласа на Дънк в слушалките:

— Говорете по радиото колкото се може по-малко и само при необходимост, иначе ще почнем да се надприказваме.

Хванах Стела за раменете и изрекох само с устни: „Добре ли си?“

Тя кимна и се усмихна измъчено.

По радиостанцията чух баща ми да казва:

— Джак? Няма те в спалното. Къде си?

Стела също го чу. Очите ѝ се разшириха.

Погледнах нагоре и надолу по рампата, на която седяхме, и видях само някои от хората на Дънк.

Обърнах се към Стела и посочих стълбите.

Тя кимна.

Станах и ѝ помогнах да се изправи.

Отначало си помислих, че ще припадне, но тя пое дълбоко въздух и изнамери отнякъде сили да остане права. Преметнах ръката ѝ през рамото си и я поведох надолу по рампата, по стълбите, към просторното помещение, където се бях срещнал с Дънк преди само десет дни — Доменна пещ № 7.

Баща ми, отново по радиостанцията:

— Джак. Не ми дадоха избор. Трябваше да ги оставя да експериментират. Беше част от сделката. Единственият начин да запазя и теб, и майка ти живи. Ако бях отказал, щяха да убият нея и мен и да те вземат. Не исках да става така.

Натиснах бутона за предаване:

— Значи просто ги остави да ме убиват, отново и отново? Бил съм бебе!

Още една мисъл нахлу в съзнанието ми. Искаше ми се да не беше, понеже не желаех да е истина. Не можеше да е истина. Въпреки всичко я изрекох на глас:

— Господи, плащали са ти, нали? Ето така си можел да си позволиш всички тези къщи. Ето защо никога не ти се е наложило да бягаш като останалите през всички тези години. Просто не са те преследвали. „Чартър“ са ти платили, така ли е?

Баща ми не каза нищо.

Осени ме още едно прозрение:

— Парите, които получавах всеки месец — от теб са били, нали? И защо? Вина? Извратено чувство за отговорност? Нещо като шибана издръжка?

Баща ми не отговори.

Мълча почти цяла минута.

— Знаех, че мога да използвам част от парите, за да ти осигуря по-добър живот. За да си в безопасност. Наех Проповедника да ги доставя. Не можех да рискувам да се върна в Питсбърг.

Заведох Стела в дъното на голямото открито пространство, към коридора, който водеше напред в мрака. Оттам свихме надясно. Продължихме да вървим, докато стигнахме до една стая с прозорец, който гледаше към предната част на стоманолеярната — място, откъдето можехме да видим какво се случва отвън.

Хората в бяло стояха на не повече от пет-шест метра от нас. Празните им лица се взираха напред. Никой от хората на Дънк не беше на това ниво. Всички бяха заели по-високи и по-безопасни позиции.