Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Виждаме да се приближава кола. Дойде по моста „Ранкин“, току-що зави по булевард „Пещта на Кери“. Движи се бързо. Да я оставим ли да мине, или да я елиминираме?

Статичен шум. Гласът на Дънк:

— Една кола? Колко пътници? Имаш ли видимост?

— Виждам само един — шофьора.

Гласът на баща ми:

— Пригответе слушалките. Може да е Пикфорд.

Бях оставил двата чифта до мен. Пресегнах се, натиснах бутона за включване и подадох едните на Стела.

Отново Дънк:

— Оставете го да мине. Стрелците на покрива — в готовност. По моя команда — дъжд от куршуми върху онзи, който излезе от колата. Само по моя команда. Разбрано?

Дузина гласове отвърнаха „разбрано“.

Забелязах я, когато завиваше на ъгъла в далечния край на булевард „Пещта на Кери“. Мина през коловозите, като на правия участък ускори, оставяйки прашен облак след себе си.

Черен „Понтиак GTO“.

Колата на Проповедника.

— Това не е ли автомобилът, който изоставихме на остров Уидби?

— Аха.

Наведох се напред, за да огледам по-добре. Проповедника сигурно беше бесен.

Очаквах едва ли не шофьорът да дръпне ръчната спирачка, да извърти рязко волана и да спре колата със занасяне. Поне така бих постъпил аз, ако ми се удадеше възможност да седна зад кормилото на автомобил като този. Само че понтиакът забави постепенно и спря на около пет-шест метра от главната сграда. Ярките фарове прорязваха нощния мрак.

Двигателят издаде едно последно ръмжене, когато шофьорът натисна газта, преди да изгаси двигателя.

Човекът в колата се пресегна и отвори предната дясна врата, после и тази до него.

— Стрелците — в готовност — обади се гласът на Дънк по радиото.

Най-накрая успях да огледам добре шофьора. Мъж на средна възраст с къса кестенява коса, бяла риза и както изглеждаше оттук, бяло палто. Натиснах бутона за предаване на радиостанцията:

— Не е Пикфорд. Повтарям, това не е Дейвид Пикфорд.

— Разбрано — отвърна Дънк.

Шофьорът се наведе напред. Изглеждаше, сякаш си играе с радиото. От вътрешността на колата се разнесе гръмко изщракване, последвано от ниско бръмчене на усилен докрай запис. После се чу глас, който познах веднага.

Кайли от Държавния университет в Пенсилвания, четири години и половина по-рано, в стаята ѝ в общежитието.

Тик… так.

Тик… так.

Тик… так.

— Добре, Джак, искам да слушаш ритъма на този звук. Представи си, че е туптенето на сърце. То те успокоява. Вдишвай през устата, после издишвай през носа си и се опитай да правиш всичко в ритъма на звука. Всичко е в звука. В този успокояващ звук. Сърцебиене. Представи си сърце. Кръвта, която обикаля из тялото ти. Животът, който се разтича по вените ти. Топъл и успокояващ. Гласът ми те отвежда по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко, все по-бързо и все по-дълбоко в едно топло, спокойно и умиротворено състояние. Все едно се потапяш във вана, пълна с топла вода.

Тик… так.

Тик… так.

— Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш. Потъваш все по-дълбоко и се изключваш, потапяш се в топлината, която те обгръща — говореше тя отдалеч и повтаряше: — Топлина и спокойствие, одеяло, уютно и плътно. Одеялото обгръща ръцете ти отстрани. Краката ти са неподвижни. Никога не си се чувствал толкова удобно, съзнанието ти никога не е било толкова свободно.

Тик… так.

Тик… так.

— Къде си, Джак?

— Не знам.

— Какво виждаш?

— Доктор.

— На посещение при доктора ли си?

— Доктор.

Моят глас, висок и писклив. Моят и същевременно чужд.

Липсващият запис. Онзи от диктофона на Кайли. Сигурен бях.

Гласът ми отново, звучащ като детски:

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова.

Една и съща фраза, повтаряна почти пет минути, след това моят глас, но по-плътен, като на доста по-възрастен…

— Отново — изрича този плътен глас.

— Може да не е в състояние да го понесе. — Моят глас, но една октава по-висок.

— Отново — настоява плътният глас.

Детският глас, безспирно повтарящ:

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова, стига толкова…

Плътният глас:

— Отново, мамка му.

— Опитвам се.

— Срежи радиалната вена, точно тук, до китката.

— Опитвам се.

— Дай ми скалпела.

— Стига толкова, стига толкова, стига толкова. Сти…

— И ти ли не можеш да го направиш?