Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Очите му блестяха от влага.

Не бях сигурен как да постъпя — да го прегърна, да го намразя или да му кажа, че му прощавам. Затова просто кимнах.

— Върви сега при нея, синко. Остани с нея колкото се може повече.

Взех една радиостанция, два чифта слушалки и един деветмилиметров „Ругер“.

През следващите няколко часа ги оставихме да ни обкръжат.

Десетки возила. Бели ванове, бели камиони, бели коли, бели джипове. По малката радиостанция до мен върху леглото на Стела докладите валяха един след друг. Подреждаха се едно след друго на Ранкин Булевард и Кенмоур Авеню от отсрещната страна на горичката зад жп коловозите. Не се виждаха от „Пещта на Кери“, дори не и от онези, които стояха на покрива, но хората на Дънк ги наблюдаваха от укритията си високо в дърветата. Колите спираха, но от тях не излизаше никой. Въз основа на броя на превозните средства и средния брой пътници пресметнахме грубо, че може би си имаме работа със сто и петдесет души, но това бе само предположение.

Откъм гърба ни на пристаните на река Мононгахела акостираха и няколко лодки. Нямахме представа дали са част от силите на „Чартър“, но Дънк бе пратил хора да ги наблюдават за всеки случай. Чух гласа му няколко пъти по радиостанцията. Не бе слизал до спалното. Не го винях. И без това си имаше достатъчно грижи.

Стела продължи да спи.

Не беше сън за отмора, а неспокоен, пълен с тихи стенания и литри пот, онзи вид, от който се събуждаш само за да се претърколиш на другата страна и да откриеш, че си затънал в лепкавата каша на трескавото бълнуване. Говореше насън от време на време, като по-голямата част от мънкането ѝ беше неразбираемо. Дочух името си няколко пъти, също и на Оливър. Когато я чувах да изрича името ми, подскачах от вълнение, но миг по-късно с разочарование откривах, че отново се е унесла. Исках да я събудя, но не смеех. Нещо ми подсказваше, че каквото и да я дебнеше от другата страна на стената, наречена „сън“, бе много по-зле от мъчението, на което тялото ѝ беше подложено сега, и нямах намерение да се превръщам в човека, който ще предизвика онова, което следваше.

Малката дъщеря на Ками, Дарби, се въртеше наоколо. Първо мернах дребната ѝ главица с руси къдрици и огромни сини очи да се подава иззад ъгъла. Когато разбра, че е забелязана, изчезна веднага, но след двайсетина минути се появи отново. След около час ми донесе чаша вода. Когато ѝ благодарих, тя се усмихна, направи реверанс и се затича обратно към спалното. Последваха неща за хапване — някакви крекери и сирене. Чашата с вода също бе подменяна редовно. Веднъж домъкна купа с вода и кърпа. Сложи ги до леглото, нахлузи чифт латексови ръкавици, които ѝ бяха прекалено големи, и забърса челото на Стела с кърпата. Беше много сладко хлапе.

Последният плод отдавна лежеше на дъното на кошницата под формата на черна скашкана маса. Ако се наложеше, щях да замъкна Стела до онези дървета, да я оставя да изцеди живота от тях едно по едно, ако ще — да свършеше цялата проклета гора. Господ да ми прости за онова, което щях да направя на всеки, който ми попречеше да ѝ помогна.

Говорех ѝ.

За тези два часа ѝ споделих всичко, което можеше да се разкаже за Джон Едуард Тач, нейния Пип. От най-ранните си детски спомени до най-лошите си преживявания като възрастен (а такива имаше доста) — не скрих нищо. Разказвах ѝ за времената, когато тримата с Дънк и Уили бяхме деца, за Леля Джо и за нейните слабости, недостатъци, мечти и постижения. Обясних ѝ как леля ми таеше толкова много омраза към баща ми, как като дете не разбирах причината, докато не открих празния му гроб, като в същия момент научих, че другият до него не е празен. За посещенията ни, година след година, на тези гробове — мога само да си представя мислите, минавали през главата на Джо, докато е гледала надгробната плоча на баща ми. Пълната липса на внимание към този камък, причините за безразличието ѝ към него, които бяха болезнено очевидни сега. Сестра ѝ — изгубена, а мъжът с нея — още жив.

Разказах на Стела за парите, които ми бе завещала Джо, за живота, който искаше за мен, как напуснах колежа, за да я търся. И докато преплитах предпазените си от ръкавица пръсти с пръстите на Стела и държах ръката ѝ, не изпитвах нито капчица съжаление. Тук, до нея, бе мястото, където винаги бях искал да бъда.

— Джак?

Когато чух името си да се отронва от устните ѝ, предположих, че е поредното бълнуване. Когато обаче го произнесе за втори път, осъзнах, че е будна. Натежалият ѝ поглед се впиваше в мен от малката топчица върху леглото, в която се бе превърнала.