Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Пръстите ѝ стиснаха по-силно моите. Придърпа ръката ми по-близо.

— Можеш ли да ме изведеш навън? Искам да видя звездите.

Въпреки че бях намалил звука, от радиостанцията до мен постоянно долитаха докладите за увеличаващото се присъствие на „Чартър“. Гласовете бяха напрегнати. Нещо лошо се задаваше.

— Не знам дали навън е безопасно.

— Искам да видя звездите, моля те, Джак, важно е за мен.

Слабостта в гласа ѝ прониза сърцето ми. Докато се изправяше, изглеждаше толкова крехка. Невъзможно бе да ѝ откажа — нито сега, нито когато и да е. Помогнах ѝ да стане на крака.

— Ще можеш ли да вървиш?

Тя кимна:

— Мисля, че да.

Затъкнах ругера в колана си (най-накрая се бях научил на този номер), пъхнах радиостанцията в джоба си и окачих двата чифта слушалки на врата си, за да мога да използвам и двете си ръце да помагам на Стела.

Тя се усмихна за пръв път от доста дни:

— Изглеждаш нелепо. Като някой бял рапър, който не може да се сети къде си е дянал златните ланци и решава да работи върху нов имидж.

— Йоу.

Спалното бе пусто. Нито следа от баща ми, Ками или Дарби. Един от хората на Дънк стоеше в коридора. Първата ми мисъл бе дали ще опита да ни накара насила да стоим в стаята. Не го стори. Вместо това тръгна след нас безмълвно, поддържайки дистанция от няколко крачки, докато помагах на Стела да преодолее лабиринта от коридори и стълбища. Най-накрая стигнахме до една от рампите, която гледаше към булевард „Пещта на Кери“, жп линията и дърветата в далечината. Макар да знаех, че „Чартър“ в момента се прегрупират зад тези дървета, околността ми се стори странно притихнала.

Седнахме на ръба на рампата. Краката ни се клатеха във въздуха.

— Къде са останалите? — попита Стела, все още сплела пръсти с моите.

— На покрива, мисля.

— А „Чартър“?

— Навсякъде наоколо.

Разказах ѝ каквото ми бе известно.

Тя се огледа.

— Толкова е тихо.

И наистина беше тихо. Въздухът бе неподвижен. Температурата бе петнайсетина градуса. Почти пълна луна, която разстилаше над всичко своето синкаво покривало от светлина.

Стела погледна нагоре и се усмихна.

— Като че ли най-много ще ми липсва нощното небе. Тази негова необятност. Неизвестното. Ние сме тук долу, водейки малките си досадни битки, а всъщност сме само петънце върху обувката на вселената. Всеки проблем, който животът ти предоставя, изглежда толкова дребен, толкова незначителен, когато погледнеш нагоре и осъзнаеш истинското си място сред всичко.

— Имаш цял живот, за да се любуваш на стотици и хиляди нощни небеса.

Изрекох думите с ясното съзнание, че говоря неистини. Мисля, че не беше само за нейно успокоение, но и за мое. Все едно изричането на глас щеше да накара нещата наистина да се случат.

— Благодаря ти за последните няколко дни, Пип. За всичко, което си правил за мен. Беше едно от малкото постоянни неща в живота ми. Може би единственият лъч светлина. Никога не съм си мислила, че ще узная какво е любовта, че ще заобичам някого и ще бъда обичана, но ето че ти си всички тези неща за мен. И си бил всички тези неща за мен през целия ми живот, през нашите два живота. Ако съжалявам за нещо, то е, че бягах от теб толкова дълго, че те държах на разстояние, вместо да съм с теб още преди години. Не исках да ти показвам какво съм, какво съм сторила и какво ще продължавам да върша. Беше по-лесно да те отблъсна, да си кажа, че взимам правилното решение. Съжалявам за разговорите, които не сме провели. За изгубените нощи, които не сме споделили. — Стела се огледа и облегна глава върху рамото ми. — Спомняш ли си картините в дома ми? Пейзажите, градовете, далечните чудеса и места?

Кимнах.

— Докато ги рисувах, си представях, че двамата с теб сме там, че посещаваме всяко от тези места заедно — Голдън Гейт, Гранд Каньон, светлините на Париж и египетските пирамиди, улиците на Ню Йорк и дивата пустош на Ню Орлиънс, необятни полета и езера, скрити между прастари дървета… Ръката ми в твоята или твоята ръка около кръста ми… прегръщаш ме и ме целуваш на всяко ново място, а болестта ми не съществува в тези наши въображаеми пътешествия… По един или друг начин вече сме прекарали заедно цял един живот и съм много благодарна за това, но най-вече искам да ти благодаря за последните няколко дни. Моят Пип, моят прекрасен Джон Едуард Джак Тач.

Стела потрепери. Придърпах я по-близо до мен. Тъкмо се чудех дали да не се върна и да взема някакво одеяло, когато изведнъж гърлено ръмжене проряза нощта.