Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Стела, тези хора са наши приятели, наше семейство.

— Собственият ти баща е стоял до теб и е наблюдавал как се мъчат да те убият. Неведнъж съм ти казвала, че тази жена тук, тези хора ме караха да убивам за тях. Караха и Дейвид да убива. Бяхме просто деца. Откъде можехме да знаем, че не е правилно?

Дейвид се обади тихо:

— Помниш ли какво ти казах, Стела? Онзи ден в килията ми? Какво ти прошепнах?

Стела свали ръкавицата от дясната си ръка и я хвърли в краката си.

— Каза ми, че когато настъпи времето, ще ги избия всички. — Тя свали и лявата ръкавица и я метна до другата. — Господи, Дейвид, колко дълго си мислеше, че мога да чакам?

— Всичко ще свърши съвсем скоро. Тогава двамата ще можем да бъдем заедно — отвърна той.

Тя му се усмихна. Усмивка, която прониза сърцето ми по-болезнено от най-острия кол на света.

— Това е единственото, което съм искала.

Стела мина, олюлявайки се, покрай Латрийс Оливър и коленичи пред Дънк.

— Разкарай се от мен! — изръмжа той.

— Този тук уби приятелката ти Герди, нали, Джак? И собственика на закусвалнята. И всички онези хора вътре. Само за да забогатее. За да си натъпче джобовете. Няма ли да си щастлив да го видиш как умира? Не заслужава ли именно това? — Тя се пресегна и прокара пръст по яката на ризата му, на милиметри от оголената кожа на врата му. — Колко други хора са загинали заради действията му оттогава насетне? Заради отровата, която разпространява? — Тя погледна към мен: — В известен смисъл кръвта им е по твоите ръце, Джак. Защо не го остави да изгори в закусвалнята?

Дънк не помръдваше, парализиран от командите на Дейвид.

— Не бях аз — успя да процеди през зъби, борейки се с проклятието на Пикфорд. — Беше… Алонзо… Никога… аз… не бих…

Дейвид ме погледна и съзря несигурността в очите ми.

— Не му ли вярваш?

— Не знам на какво да вярвам.

— Ако му заповядам да каже истината, ще я каже. Ако искаш, да сключим с теб един джентълменски облог. Ще го накарам да разкрие истината, но ако наистина е виновен, ако те е излъгал, ще умре пръв. Дори ще те оставя ти да го убиеш.

— Няма да убивам никого.

— Но искаш да чуеш истината, нали?

Не отговорих.

Дейвид сви рамене:

— Е, сега пък аз искам да знам. Разпали любопитството ми. — Извърна се към Дънк и се прокашля драматично за ефект: — Направи ли онова, в което те обвинява Стела? Виновен ли си за смъртта на онези хора?

Без капчица колебание от устните му се изтръгна една-единствена дума, вече неограничавана от заповедта за мълчание на Дейвид. Надцакана от новата инструкция.

— Не.

Очите му срещнаха моите. Знаех, че казва истината.

Винаги бе казвал истината.

А аз бях сбъркал.

— Моите приятели, моите истински приятели, са единственото семейство, което съм имал — продължи Дънк. — Тези хора бяха мои приятели. Бих сторил всичко, което зависи от мен, за да ги върна обратно.

Стела отново се преви. Този път наистина се срина на земята. Притисна стомаха си с длани. Нададе ужасяващ писък, а радиостанциите изпищяха заедно с нея в някакъв страховит хор на болката.

Когато всичко приключи, Дейвид се обърна към нея:

— Трябва да се нахраниш, Стела.

Тя кимна и бавно се изправи. Беше на сантиметри от Латрийс Оливър.

Отново понечих да се приближа и да ѝ помогна. Тя отново ми нареди да стоя настрана.

— Като при езерото — процеди през стиснати зъби.

Не само бурените бяха измрели там, където бе допряла ръцете си — бетонът също бе потъмнял, напукан и състарен. Когато най-сетне успя да се изправи, бетонът около нея изглеждаше десетки години по-стар от настилката наоколо.

Бялото на очите на Стела бе осеяно с тънки червени жилки. Кожата ѝ бе бяла като сняг. Тя посегна към Латрийс Оливър. Потрепващите ѝ пръсти спряха на сантиметър-два от съсипаното лице на възрастната жена.

След като слънцето бе залязло, температурите бяха паднали значително. Дъхът на Оливър излизаше на малки бели облачета от устата ѝ.

— Дейвид Пикфорд е онзи, от когото имаш нужда, Стела. Доведох го тук специално за теб. Толкова много зло има в него… вероятно ще стигне да засити апетита ти, а може и да не е достатъчно. Дънкан Белино също. С тях двамата може да спреш прилива на твоята нужда. Мога само да си представям каква болка изпитваш след петдневно закъснение. Цяло чудо е, че още си сред нас. Вземи ги. Вземи и мен, ако се налага. Доброволно ти се предлагам. С удоволствие ще умра, ако това е цената да останеш жива. Животът ми ще стане част от твоя и по този начин ще живея вечно. Вземи ни всичките, вземи ни до един, вземи…