Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Тя отново се преви.

Прекрачих релсите и се приближих до нея. Сложих длан на гърба ѝ. Казах ѝ, че баща ми, Проповедника, Ками и Дарби са живи. Казах ѝ, че Дейвид избяга.

— Вече не може да нарани теб, мен или когото и да било другиго. Всичко свърши.

Тя не ме чу. Чувството за вина я бе погълнало изцяло.

— Не исках, Джак. Не исках! Казах ти, че никога няма да го правя повече, и не исках, но Дейвид…

Тя млъкна, когато свирката на влака отново разцепи нощната тишина. Още по-близо.

Стела се изправи, погледна влака и се извърна към мен:

— Трябва да умра, Джак. Тогава вече всичко ще свърши. Аз съм по-лоша и от Дейвид. Аз съм чудовище. Нося само смърт, на всекиго, до когото се докосна. Не мога да живея така. Вече не. Не мога да понеса мисълта, че след година или когато и да било ще се наложи да правя това отново и отново. Готова съм да умра. Тази нощ. Сега.

Свирката на влака, по-отблизо. Машинистът със сигурност ни виждаше. Бяхме точно на пътя му. Свирката, още по-силна.

— Обичам те, Джак. Винаги ще те обичам. Моля те, прости ми. Моля те, помни ме. Моля те…

И двете ми ръкавици бяха някъде на земята до баща ми и останалите.

Придърпах Стела по-близо.

Поставих незащитените си от ръкавици ръце от двете страни на лицето ѝ. Целунах я.

И Стела Нетълтън отвърна на целувката ми.

— Чети.

— О, я стига.

— Чети.

— Караш ме да го чета всяка година.

Потупах с пръст по черния гранит и се прокашлях. Той прибели очи.

— „Джоузефин — Джо — Гарджъри. 12 март 1956 година — 28 април 1993 година. Сестра, Леля, Приятел“.

Той се намръщи, като всяка година, и погледна към мен:

— Не каза ли, че второто ѝ име е Лора?

— Да.

— Тогава защо тук пише „Джо“?

— Така я наричаха всички.

— Че това е момчешко име.

Засмях се. И миналата година бе казал същото.

— Беше корава жена.

— И каза, че те е отгледала?

— С двете си ръце, да. Напълно сама.

— След като твоите мама и татко са починали?

Кимнах.

Той седна на меката трева и се облегна на надгробната плоча вляво.

— Това твоята майка ли е?

В буквите бе прорасъл малко мъх. Бяхме го пропуснали, когато дойдохме. Изчегъртах го с нокът.

— „Кейтлин Гарджъри Тач. 16 февруари 1958 година — 8 август 1980 година. Обичана съпруга, майка и сестра“.

— А това е татко ти?

Надгробният му камък беше чист. Във вазата бе потопена свежа жълта роза. Кимнах.

— Дядо ти.

Прочете го на глас, без да се налага да го подканям. Добро момче беше. Когато приключи, погледна към плочата вляво от тази на баща ми.

— Кой е Ейбъл Маг… уич?

— Ейбъл Магуич.

— Ейбъл Магуич — повтори. — Кой е той?

— И той е мой баща.

— Имаш двама татковци?

Замислих се за миг. Бях се опитал да му го обясня миналата година и се бях пооплел. Беше задавал въпроси близо седмица, преди интересът му да избледнее. Тогава беше на шест, сега — на седем. Толкова отдавна. Този път изрекох фразата, която бях подготвил предварително, докато карахме насам:

— Имах само един татко, но той живя два пъти.

— Значи затова има два гроба?

— Да. По един за всеки живот.

Това очевидно го удовлетвори:

— Еха, тогава значи котките заемат доста място в гробищата за домашни любимци.

— Определено.

Винаги щеше да има и следваща година.

Баща ми, Едуард Тач, почина за втори път на 20 юли 2006 година — преди четири години. Осем години след събитията в „Пещта на Кери“. Беше само на 48. Краят дойде бързо, както обикновено, но смъртта му се проточи цели осем години.

Отначало започна да забравя.

Дълбоко съжалявам за онази първа година, понеже тогава не правехме нищо друго, освен да се караме. Питах го за автомобилната катастрофа, отнела живота на майка ми, и за събитията, последвали веднага след това, а той отговаряше завоалирано, като по този начин само предизвикваше нови и нови въпроси. После открих, че дори тези кратки отговори са доста изменчиви. Първоначално ми каза, че се е крил в Калифорния почти цяла година, след като избягал от Пенсилвания, но после, когато го питах отново, каза, че бил в Джорджия. Питах го за тестовете, на които са ме подлагали „Чартър“ като дете, и той каза, че не може да си спомни нищо по-различно от онова, което вече знаех. Година по-късно не помнеше вече и тези събития. Улових се, че му напомням, че го подтиквам да си спомни.