Джей Баркер - Сърца за изгаряне

В деня, в който получих дипломата си от „Карнеги Мелън“, Деуит Матео и Тес бяха сред публиката. Адвокатът ми беше в екстаз. Каза ми, че макар инструкциите на Леля Джо да били да посещавам Държавния университет в Пенсилвания, никъде не се споменавало изрично, че трябва да се дипломирам там. Достатъчна вратичка, за да размрази банковата сметка на фонда и да ми предостави достъп до средствата, които леля ми бе завещала. Никой не възрази, така че онази година станах богаташ.

Използвах част от средствата, за да купя малка ферма в близост до щатския парк „Морейн“, където живеем и до днес.

— Може ли да тръгваме вече? Гладен съм.

— След малко, Далтън. Само да спрем за кратко на още едно място.

— О, добре.

Избрах името Далтън, понеже знаех колко кисел ще бъде чичо му Проповедника. И до ден днешен продължава да мрази истинското си име.

Не бях го виждал почти година. След събитията в „Пещта на Кери“ през 1998 година се навърташе наоколо няколко дни. След това една сутрин черният „Понтиак GTO“ изчезна. Без бележка, без адрес. Постоянно казваше, че е номад и не е в кръвта му да се установява на едно място. Завърна се към старите си дела. Ако ме бяхте попитали като дете дали изобщо бих нарекъл наемен убиец мой приятел, вероятно щях да кажа „Ама разбира се“, понеже кое малко момче не иска наемен убиец за приятел? Винаги бях смятал — и ще продължавам да смятам — Проповедника за мой ангел пазител. Крилата му може и да са поизцапани, но дълбоко в него се крие добър човек. Всеки път, когато забелязвах бял джип в огледалото за обратно виждане, се успокоявах с факта, че някъде по света съществува и един черен „Понтиак GTO“ и по този начин запазва баланса на силите във вселената.

— Сгъни одеялото, а аз ще прибера храната и радиото.

Далтън се намръщи:

— Защо изобщо продължаваш да мъкнеш това нещо тук? Никога не работи. Следващата година трябва да донесем айпод.

Усмихнах се, но те казах нищо. Обичах старото транзисторно радио.

Събрахме нещата си. Пресегнах се и улових малката ръчичка на сина си. Закрачихме на изток, покрай няколко древни дъба и малкото езерце, докато стигнахме до самотен гроб под сянката на върбата. Взех парцала от кошницата ни за пикник и избърсах белия мрамор, след което смених цветята във вазата с последната роза, която бяхме донесли. Беше жълта.

— Коя е Герди Маккауън? — попита Далтън.

— Един много специален човек.

— Боже, ама наистина много мъртъвци познаваш!

Не можах да се сдържа и се изкикотих.

— Аха, май наистина е така. Ще ме оставиш ли за минутка насаме с нея?

— Дали някой ще ми се скара, ако метна няколко камъчета в езерото?

— Мисля, че не.

Когато се отдалечи, но не толкова, че да не мога да го виждам, коленичих пред гроба на Герди и притворих очи.

— Иска ми се да мисля, че си с мен всеки ден. Когато почувствам топлината на слънцето или чуя някое момиче да се смее, си спомням за теб. Винаги си била най-ярката светлинка в един от най-мрачните периоди в живота ми и без теб едва ли бих успял да се справя с всичко, което ми се стовари върху главата. Съжалявам, че не идвах да те видя първите няколко години. Вече успях да си събера мислите. Знам кое е важно. А ти, Герди Маккауън, винаги си била една от най-важните искрици в живота ми. — Замълчах и погледнах през рамо. — Минах да кажа „здрасти“ и на Крендал и Лърлийн. Винаги съм си представял как двамата са отворили закусвалня там горе, с опашки, които се точат през вратата и стигат чак до съседния облак.

Косъмчетата по тила ми настръхнаха.

Отворих рязко очи и се извъртях, вероятно една идея по-бързо, отколкото би следвало.

Видях детектив Джой Фогел, застанала на десетина крачки зад мен.

— Извинявай, че те стреснах, Джак. Не исках да те прекъсвам.

— Все още ме преследвате след всички тези години, детектив? Не е ли вече време да се откажете да гоните призраци? — усмихнах се. Знаех, че не ме преследва, но закачките с нея винаги бяха забавни.

— Просто идвам да видя един приятел. Забелязах те и реших да мина да поздравя.

— Стак?

Тя кимна.

Далтън стоеше на брега на езерото и тъкмо се готвеше да метне още едно камъче. Изгледа детективката с подозрение.

— Всичко е наред, Далтън. Тя е приятел.

— Прилича на полицайка.

— Аха, има нещо такова.

Той продължи да хвърля камъчета във водата.

Изправих се, отупах коленете на джинсите си и се приближих до Фогел.

Беше ми разказала за детектив Терънс Стак още миналата година — когато пушилката започваше постепенно да се сляга, но все още витаеше из въздуха. Дейвид и неколцина от хората в бяло го бяха зарязали вързан в една от спалните. Ако не беше пощальонът, сигурно щеше да си умре там. Пощальонът знаел, че Стак рядко излиза от дома си и когато видял, че писмата се трупат вече трети ден, бутнал входната врата, видял, че е отворено, и решил да се убеди дали всичко е наред.