Джей Баркер: Сърца за изгаряне

— Тате!

Скочи, затича се към мен и обгърна краката ми с ръчички.

От срещуположната страна на пейката майка ѝ ме погледна.

Усмихна се.

Стела някак си ставаше все по-красива с течение на времето и на сърцето ми никога не му омръзваше да трепва при вида ѝ.

И тя държеше книга. Обърна я така, че да видя корицата.

— Направо е приказно!

Заглавието бе „Проблясък в окото на Дявола“. Авторът — Дарби Брадъртън.

Дарби никога не проговори, но въпреки това откри своя глас. Беше само на двайсет години, а вече издаваше втория си бестселър. Ками ни се бе обадила миналата седмица, за да ни съобщи добрите новини.

Стела се приближи. Бялата ѝ рокля се вееше под милувките на лекия летен ветрец. Времето нямаше как да бъде по-съвършено.

Тя разроши косата на Далтън и ме целуна. Между устните ни все едно прелетя искра.

— Забавлявахте ли се, момчета?

— Чудесно бе да се видим с всички. Ами вие?

Тя коленичи и погали дъщеря ни по бузата.

— Клара изчете „Паяжината на Шарлот“ за не знам кой път, след което се зае да издири по една дума във всяка една паяжина в онези гробници.

Усмихнах се на Клара:

— И какво откри?

— Че питсбъргските паяци са тъпи. Не могат да пишат.

Нито едно от децата ни не бе проявило някаква способност, дарба, проклятие или нещо свръхестествено. Нищо по-различно от присъщото за шестгодишно момиче и седемгодишно момче. Но ако кажа, че не ги наблюдавахме под лупа всеки Божи ден, ще излъжа. Мисля, че и двамата със Стела знаехме, че рано или късно нещо ще се случи и се подготвяхме за него, каквото и да беше.

Улових ръката на Стела и преплетох пръсти с нейните. Не носеше ръкавици. Когато бяхме само ние, нямаше нужда.

Онази нощ.

Целувката.

Приближаващият се влак.

Когато устните ни се докоснаха, помислих, че ще умра. Очаквах с мен да се случи същото като с Лео Синьорели и всички останали, които бяха изпитали докосването и целувката на Стела. Прецених, че дори няма да усетя удара на влака, понеже отдавна ще съм мъртъв.

Само че не умрях. Изобщо не почувствах болка.

Дарбата ми, състоянието ми, проклятието ми… каквото и да бе онова, което ми бе причинила ваксината… Дънк ме нарече „момчето, което не може да умре“. Дали заради обикновения късмет, или заради някаква странна мутация на моята ДНК като резултат от ваксината, която майка ми и баща ми бяха получили, но така или иначе в думите му имаше резон. През целия ми живот би трябвало да падна мъртъв поне дузина пъти — дори само опитите на „Чартър“ би трябвало да са достатъчни, — ала все още бях жив. Прецених, че един ден рано или късно ще умра. Никой не живее вечно. Но нямах представа как текущото ми състояние се отразява на законите на природата, онези, които са задължителни за всички живи същества.

Двамата със Стела узнахме, че дарбата ми има любопитен страничен ефект. Нейната нужда, нейният глад — тя намери начин да се задоволява с моето докосване. Момчето, което не можеше да умре, можеше да споделя. Когато настъпи 8 август 1999 година, тя не показа никакви следи на предишното си болестно състояние. Датата дойде и си замина като всички други, както и следващата година, и всички останали след това.

Ако двамата с нея представлявахме батерия, единият бе положителният извод, а другият — отрицателният. Събрани заедно, се уравновесявахме. Допълвахме се.

Когато казах на Фогел, че не съм пил от дванайсет години, не я излъгах. Никога не изпитвах нужда от алкохол, когато Стела бе наблизо. Тъй като двамата на практика бяхме неразделни, въпросната необходимост така и не се появи повече.

Оженихме се на 8 август 2000 година. Датата беше изключително важна и за двама ни. Никога не бяхме обсъждали възможността да се венчаем в друг ден. Трябваше да бъде 8 август. Превърна се в наш празник.

— За какво мислиш? — попита Стела, прикривайки очи от необичайно яркото питсбъргско слънце.

— За теб — отвърнах аз. — И колко много те обичам.

Стела се усмихна и ме целуна.

— И аз те обичам, Пип.

— Гадост — намръщи се Далтън.

Клара се изкиска.

— Няма ли да закъснееш? — попита Стела.

Погледнах часовника си. Почти пет.

— Ахххх.

Хукнах надолу по хълма.

— Среща при Матео в седем? — изкрещях аз, докато тичах.

Поздрави го от нас! — извика Стела.

Щатският затвор се простира върху повече от двайсет акра на брега на река Охайо, на осем километра от града. Стигнах там за рекордните деветнайсет минути.

Не успях да прибера стария си джип от паркинга на болницата в Миндън, но миналата година си бях купил лъскав нов „Ранглър“. Изпразних джобовете си и оставих всичко, освен шофьорската си книжка на предната дясна седалка. Опитът ме бе научил, че се придвижваш по-бързо на опашката, ако не носиш нищо. Смъкнах и колана си.