Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Джак Тач, Момчето, което не може да умре, и неговият верен помощник Дънк. — Той се ухили. — Направо плачем да си имаме собствен комикс.

— Имаш ли някакви способности?

— Времето изтече! — изкрещя пазачът. — Прекратете разговорите и излезте отляво. Пожелаваме ви приятна вечер.

— Дънк? — изрекох в телефона аз.

Той се усмихна и окачи слушалката от неговата страна. Изправи се, като подпираше едрото си тяло върху глупавия розов бастун.

Килнах глава и се намръщих.

Очите на Дънк се разшириха. Той се ухили и вдигна показалец.

Наблюдавах го как докосва слушалката си.

Всички монетни автомати зазвъняха едновременно.

Извърнах се към тях.

Един от пазачите вдигна слушалката на най-близкия до него апарат, каза „ало?“, сви рамене и затвори. Телефоните продължаваха да звънят.

Когато се обърнах отново към Дънк, видях как оранжевият му гащеризон изчезва по коридора към килията му. Тежката метална врата се затвори зад гърба му.

Малкото момче се въртеше и постоянно гледаше назад в сепарето на любимия на родителите му ресторант в любимия на родителите му калифорнийски крайбрежен град. То се усукваше насам-натам, докато най-накрая майка му вдигна ръце и го остави да стъпи върху пейката и да се взре по-отблизо в мъжа, който седеше в сепарето зад тях.

— Какво е станало с лицето ти? — попита хлапето.

Много нелюбезен въпрос. Такъв, какъвто не бе учтиво да се задава на напълно непознат човек. Особено когато имаш остатъци от макарони със сирене, размазани по цялата си физиономия.

Мъжът вдигна очи от менюто. Беше решил да си поръча специалитета на деня. Усмихна се на момчето. Обикновено действие, но вероятно доста болезнено, като се има предвид как се опъна обезобразената кожа по лицето му. Дори и да го заболя обаче, с нищо не се издаде.

Мъжът посочи белега си и сви рамене. След това на езика на жестовете отговори на момчето.

Хлапето прехапа долната си устна и се намръщи.

Не разбра нищо.

Необразована младеж.

Децата днес се интересуват само от видеоигри, социални мрежи и стрийминг. Дните, когато човек отваряше книга, за да научи нещо ново, да се усъвършенства, да се просвети и да развие интелекта си, са безвъзвратно отминали. Може би, ако се печелеха точки от четене на книги в училище, младото поколение би било склонно да отупа прахта от старите томчета. Ако можеха да минат на следващото ниво, като откраднат някой чийткод, може би щяха да се заинтересуват.

Мъжът вдигна показалец. Изрови смартфона от джоба на якето си, метнато на празното място до него.

Отвори едно от приложенията, написа нещо, натисна бутона за възпроизвеждане и притисна телефона до изпоцапаната с макарони и сирене глава на хлапето.

От телефона се разнесе компютърно синтезиран глас, който звучеше почти като човешки. С перфектна интонация и тембър той произнесе:

— Аз съм прекрасен мъж.

Момчето обмисли това за секунда, след което кимна.

Запис в дневника 08/08/2020

Обекти „Д“ и „К“

Аудио/Видеозапис:

СИСТЕМАТА СЕ РЕСТАРТИРА

Това беше книга, която просто трябваше да напиша. След като приключих трилогията за Убиеца „Четирите маймуни“, се нуждаех от нещо светло, нещо по-положително, с което да изчистя трудните за достигане места в мозъка си. Докато пишех У4М, се забавлявах, но имаше не един и два момента, когато отмествах лаптопа си, облягах се назад и си казвах: „Това наистина ли излезе от моята глава?!“

Обикновено не говоря за процеса си на писане, но в крайна сметка съм сред приятели, нали така? В писателския свят съм известен като „pantser“ 34 34 Пантсър (pantser) е автор, който не нахвърля предварително сюжета за предстоящата си книга, за разлика от другия тип писатели — плотърс (plotters), които започват със съставянето на план за сюжетната линия (plot). — Б.пр. . Никога не си правя конспекти. В „За писането“ Стивън Кинг посочва, че ако той не знае накъде върви историята, няма начин и читателят да разбере. Подписвам се с две ръце под твърдението му. Няма нищо лошо в това да седнеш и да си нахвърляш предварителен план. Някои от най-прочутите автори подхождат именно по този начин. И затова са толкова известни. Съмнявам се, че някога ще ги настигна. Тази книга започна без абсолютно нищо, освен заглавието и първия абзац с цитата на думите на Джак, когато е двайсет и две годишен — първия ни поглед към Стела и към онова, което предстои. Оттам нататък просто се опитвах да не изоставам, докато Джак разказваше историята за своя изумителен живот и хората около него.