Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Прекосих паркинга и успях да се наредя на една от опашките около минута преди пазачите да затворят вратите зад гърба ми. Това означаваше, че имам на разположение двайсетина минути, преди времето за посещения да изтече.

Когато преминах през охраната, поех по зелената линия на пода, която водеше към стаята за посещения — по-скоро коридор, с телефони, наредени от лявата му страна, и малки кабинки от дясната. Седнах на празния стол пред предпоследната кабинка и зачаках.

Дънк излезе след минута, опирайки се на пластмасов бастун, който леко се огъваше под тежестта му. Понеже металът и дървото лесно можеха да се превърнат в оръжие, разрешаваха само пластмаса. Дънк успяваше да чупи по бастун на седмица, но управата на затвора явно разполагаше с неограничени запаси. Този, който използваше в момента, бе розов.

Взех телефонната слушалка и я притиснах към ухото си, като се опитвах да не мисля за всички неприятни неща, до които се бе допирала.

Дънк се тръшна на стола от неговата страна на стъклото и вдигна другата слушалка.

— Я ми напомни пак за какъв дявол се предадох?

— Понеже си добър по душа, един ден ще излезеш оттук, напълно реабилитиран, ще си отвориш павилионче за тако до реката и най-накрая ще направиш нещо с живота си.

— Не съм сигурен, че от тако се изкарват достатъчно пари.

С Деуит Матео до себе си, Дънк се предаде на полицията на 13 август 1998 година, около час след като приключиха ужасяващите събития от онази нощ. Всъщност дори опитах да го разубедя. Не защото не смятах, че е правилното решение. Просто не мислех, че е в състояние да взема каквито и да било решения. В „Пещта на Кери“ не открихме нито един жив човек. Почти целият екип на Дънк бе измрял след последната заповед на Дейвид. Дори и да бяха останали оцелели, имплозията на Стела ги бе довършила. Дънк беше в шок. Останал бе съвсем сам. Каза ми, че вече работи с федералните, за да им помогне да спипат Руфъс Стано. Нямах представа. Стано беше един от малкото хора, пред които се отчиташе Дънк, и беше доста по-голяма риба в очите на властите, отколкото самият Дънкан Белино. Заради съдействието, което оказа, присъдата му бе намалена. Оставаха му още три години, но след месец можеше да го пуснат под гаранция.

— Имаш специални поздрави от Стела и децата.

— Да им предадеш и от мен.

Отляво на челюстта му имаше доста неприятно изглеждаща синина. Когато го попитах от какво е, той сви рамене:

— Исках да гледам „Теория за Големия взрив“ снощи. Бях малцинство. Случва се.

— Остава ти един месец до гаранцията, друже. Не се набивай на очи много.

От коридора надзърна един от пазачите и изкрещя:

— Пет минути!

— Мамка му! Извинявай, човече, малко закъснях.

Той сви рамене:

— Един месец до гаранцията. — Премести слушалката до другото си ухо: — Това ми напомня за нещо. Имах доста странен посетител миналата седмица.

— Кой?

— Уили Трюдо.

— Уили?

Дънк кимна.

— Имал работа за мен, когато изляза.

— Каква?

— Не каза.

— Внимавай с този тип. Никога не съм му имал доверие.

— Добре, мамо.

Имаше нещо, за което трябваше да го питам. Нещо, което избягвах от десетилетие насам. Стела повдигна въпроса отново миналата нощ, настоя, че трябва да знаем отговора, ако Дънк ще се навърта около децата ни.

— Може ли да те питам нещо?

— Не ми трябва гадже за бала, а и ти вече си имаш прекрасна дама у дома.

— Сериозен съм.

— Аз също.

— Пикфорд каза, че майка ти е Пенелъпи Модлин. Една от онези, които са получили ваксината заедно с нашите родители. Никога не си обелвал дума за нея.

— Няма какво да кажа.

— Помниш ли я?

Дънк присви устни и се загледа в плота пред себе си.

— Не.

— Изобщо?

Той поклати глава.

— Винаги сме били само аз и Дъртия. Докато ти не ми показа онзи стар годишник, дори не бях виждал нейна снимка. Бащата не пазеше нейни неща. Предположих, че сигурно не му е приятно, затова никога не сме разговаряли за нея.

— Една минута! — кресна пазачът.

Наведох се към стъклото и понижих глас:

— Тя е получила ваксината, но баща ти — не.

Дънк се облегна назад. На устните му изгря крива усмивка:

— И се чудиш дали мога да правя разни неща? Като теб, Стела, Дарби или онзи Пикфорд?

— Питам само защото може да е нещо опасно и ако ще си около децата, бихме искали да знаем. — Прозвуча много тъпо. Опитах се да замажа положението: — Не че се притесняваме да не ги нараниш или нещо такова. Знаем, че не би постъпил така за нищо на света. Просто, ако можеш да правиш нещо, ни се иска да знаем.