Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела стоеше в центъра на всичко. Пръстите ѝ пулсираха, опрени до бетона, ръцете ѝ потръпваха, тялото ѝ се тресеше неконтролируемо.

Кръгът продължаваше да се разраства, прогаряше тревите наоколо подобно на неудържим горски пожар, оставяйки след себе си единствено ожарена земя. Достигна до дърветата — първото се свлече, след това и друго, и още, и още… Падаха като кегли за боулинг.

Мислех, че ще продължи да расте вечно, ще погълне всичко, като одеяло от безжизненост, плътно наметнато върху живота наоколо. Поне така се усещаше отстрани. Ако някой ме бе попитал, щях да му кажа, че продължи около час, макар истината да бе, че не бе изминала и минута.

Стела се строполи на земята.

Беше напълно изтощена.

Дърветата се бяха оказали достатъчни. Най-накрая достатъчни.

Светът замлъкна за миг. Единствено някъде в далечината се разнесе свирката на влак.

Земята навсякъде около нас беше черна като нощ. Гигантски концентричен кръг от нищо, в центъра на който, като малка купчинка стоеше умореното, победено тяло на Стела.

Хората в бяло бяха мъртви до един.

За разлика от труповете в миналото (обгорени, но не точно), от тези тук не бе останала и следа. Енергията, която бе избухнала от Стела, от нейния глад, бе изцедила всичкия живот наоколо до последната капчица. Навсякъде наоколо имаше черен прах… и нищо друго.

На челото ми капна капка, после още една, след това небесата се отвориха и се заеха да пречистват Майката Земя.

От дясната ми страна баща ми продължаваше да стиска ръката ми. Очите му бяха разширени, оглеждаше опустошението край нас, местеше поглед към Стела, към земята под краката си и най-накрая към мен.

Ками, Проповедника и Дейвид гледаха останките от „Пещта на Кери“ със същото страхопочитание.

Проповедника беше първият, който наруши унеса. Пусна ръцете на Ками и Дарби и се изправи. Извърна се към Дейвид, готов да атакува.

Дейвид отстъпи крачка и отвори уста, за да издаде поредната си заповед. Нито звук не излезе от устните му. Това го изненада. Очите му се присвиха от объркване. Свободната му ръка опипа гърлото му. Другата все още държеше малката ръчичка на Дарби.

Дейвид опита да изкрещи, но от устата му излезе единствено дъхът му.

Дарби погледна отдолу нагоре към него, стисна ръката му и се усмихна.

Мисля, че Дейвид осъзна какво се е случило в същия миг, в който и аз. Той сведе поглед към ръчицата на Дарби — момиченцето, което не можеше да говори, — чиято способност най-сетне бе разкрита. Тя бе споделила благородно дарбата си с него.

Той се отскубна от нея и заотстъпва. Ками и баща ми се изправиха — проклятието върху тях бе развалено. Опита се да им заповяда да се отдръпнат, като произнасяше думите само с устни, но не се получи.

Дейвид Пикфорд побягна.

Наблюдавахме го как тича през дерето и изчезва в горичката от отсрещната страна. Бяхме прекалено изтощени, за да го преследваме.

Свирката на влака отново проряза тишината. Този път прозвуча по-близо.

Обърнах се към Стела тъкмо когато се изправяше. Тя също започна да се отдръпва, също зашепна беззвучни думи, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ:

— Съжалявам, Джак. Толкова съжалявам. Обичам те, винаги съм те обичала — моля те, помни го.

Как успя да намери сили.

Никога няма да узная откъде намери толкова енергия.

Стела се затича към релсите.

Хукнах след нея. Мускулите на краката ми пищяха. Бързо скъсих дистанцията между нас, но независимо от това тя стигна до коловозите първа. Докато се приближавах, тя падна на колене и се подпря с ръце на земята. Плачеше неудържимо. Бурните хлипания разтърсваха цялото ѝ тяло.

Ако първите дъждовни капки бяха само разузнавачи, то онези, които последваха, бяха неумолими войници — плътни, студени и огромни. Всичко наоколо подгизна за секунди.

Свирката на товарния влак, който вече се виждаше в далечината, прозвуча отново. Мощният фар на локомотива прорязваше нощния мрак.

Стела се изправи. Беше точно в средата на коловоза. Мократа ѝ коса покриваше половината ѝ лице. Тя се обърна към мен:

— Заради него беше, Джак! Господи, моля те, повярвай ми. Беше Дейвид. Онези неща, които ми наговори преди толкова години. Не можех да се контролирам. Толкова много исках, но не можах, и бях толкова закъсняла… също като при езерото, но много по-зле оттогава… веднъж щом започна, не можах да го накарам да спре. Опитах се, Джак. Моля те, повярвай ми. От всички ти най-добре би трябвало да знаеш, че се опитах. — Тя огледа околностите, почернялото поле и изронения бетон, знаейки, че нищо не е успяло да се спаси от нейния глад, че всичкият живот е изцеден от това място. — О, Господи, убила съм ги, нали? До един!