Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.

Той завъртя химикалката още по-бързо, докато слушаше.

— Разбира се — отвърна на невидимия си събеседник. — Може би, след като приключа с тази среща.

Фогел се зачуди какъв цвят ли е мастилото в химикалката. Всеки цвят тук би изглеждал като богохулство. Не можа да определи дали гласът от другата страна на обаждането е мъжки, или женски.

— Детектив от полицията. От отдел „Убийства“, не е шега работа — продължи Трюдо. Химикалката набираше скорост. — Разбирам ви напълно. Настина сте прекрасен мъж.

Трюдо постави слушалката върху апарата, пъхна края химикалката в ухото си и удари с длан другия край с достатъчно сила, за да я прекара през ушния си канал, вътрешното ухо и вестибуларния нерв и накрая да стигне до мозъка му. Свлече се в стола. Усмивката не изчезна от лицето му.

Баща ми бе зверски пребит. И двете му очи бяха посинени и подпухнали, лявото бе напълно затворено. На челото му имаше доста неприятна разкъсна рана. Главата му бе клюмнала на една страна. Ръцете и краката му бяха овързани с оранжеви кабели от промишлени електрически удължители.

Изкрещях на Проповедника да дойде.

Издърпах мръсния парцал, смърдящ на бензин, натикан в устата на баща ми.

Беше на ръба на припадъка и дори не осъзна, че съм до него. Когато ме видя, сигурно си помисли, че съм някаква халюцинация, понеже само се изкашля, полуздравото му око се затвори и той започна да се унася.

Секунда по-късно въпросното око се отвори рязко и се втренчи в мен.

— Джак?

— Всичко ще е наред.

Подадох се през вратата:

— Проповедник! Ками! Насам!

И тогава телефонът в ъгъла зазвъня.

Детектив Джой Фогел бе виждала какво ли не по време на работата си в полицията, но никога не бе ставала свидетел как някой отнема собствения си живот.

Сграбчи ръба на стола, в който седеше. Пръстите ѝ се впиха в металната рамка като клещи. Мускулите ѝ се напрегнаха и стиснаха с цялата сила, на която бяха способни. Искаше ѝ се да изкрещи, но единственият звук, който се откъсна от устните ѝ, бе самотно ахване.

Празният поглед на Робърт Трюдо продължаваше да е впит в нея.

Фогел не помръдваше.

Времето минаваше неусетно. Ако някой я бе попитал дали са изтекли десет секунди, или десет минути, нямаше да може да му отговори.

Седеше, без да помръдва.

Когато най-накрая се раздвижи, беше заради едно от последните неща, които каза Трюдо. Изречение, от което сърцето ѝ да подскочи.

Имаме потвърждение. И момчето, и малката Нетълтън са в Уидби. Оставащите възрастни също.

Фогел се изправи и заобиколи бюрото.

Нокията лежеше до безжизнената ръка на Трюдо.

Фогел взе телефона, превъртя списъка с обаждания до последното входящо повикване и натисна бутона за повторно избиране.

На третото позвъняване някой вдигна.

— Ало?

— Кой е на телефона? — попита Фогел.

— А вие коя сте?

— Детектив Фогел от отдел „Убийства“ на Полицейско управление — Питсбърг. Представете се.

Мъжки глас. Познат глас.

— Фогел? Как… откъде имате този номер?

— Кой сте вие?

И тогава се сети.

Разпозна гласа.

— Джак?

— Не разбирам.

— Нито… нито пък аз.

— Къде сте? Как ме открихте?

— „Чартър Фармасютикълс“. Натиснах „повторно избиране“ на телефона му и очевидно съм звъннала на теб. Мамка му, мъртъв е.

— Задръжте малко, детектив. Кой е мъртъв?

— Мъжът с белия костюм.

Джак замълча за секунда.

— Детектив Фогел, добре ли сте? Звучите, сякаш сте в шок.

— Той се самоуби.

— Кой?

— Аз… нямам представа къде си, Джак, но трябва да се махнеш оттам възможно най-бързо. Каза, че идват за вас. За теб, за малката Нетълтън, за възрастните. Господи, той се самоуби… Някой там, където сте вие, се обади тук, в „Чартър“. Каза, че идват към вас. Къде… къде сте…

Фогел не беше от ревливите. Не можеше да си спомни кога за последно е проронвала сълза. Но точно в този момент сълзите рукнаха и замъглиха зрението ѝ. Емоциите, натрупали се заради станалото току-що, изригнаха от нея като експлозия.

Нокията избипка.

Батерията бе паднала.

Обаждането прекъсна.

Проповедника влезе тъкмо когато затворих телефона. Лицето му почервеня:

— На кого се обади?

— На никого. А ти?

Той прекоси бараката и изтръгна телефонния кабел от стената.

— С кого говори?

Поклатих глава и коленичих отново до баща ми.