Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Това не е баща ти.

Мъжът на пода отново се закашля, този път по-слабо.

Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Опитвах се да осмисля онова, което каза, онова, което се случи току-що.

Стела.

Изведнъж спря да ме интересува кой е човекът на пода. Бях сигурен в едно: той умираше и нищо не можеше да се направи по въпроса. Не знаех с колко време разполагам.

Изправих се, хванах мъжа под мишниците и го задърпах към всекидневната.

— Помогни ми! — извиках на Далтън.

Той се обърна. Пистолетът все още бе в ръката му. Оглеждаше внимателно двора.

— Помогни ми, дявол да те вземе!

Далтън прибра оръжието си в кобура и хвана мъжа за краката. С общи усилия го замъкнахме във всекидневната, до дивана, на който спеше Стела. Оставихме го на пода и се наведохме над нея.

Той бе спрял да кашля, но все още дишаше.

— Стела! Събуди се! — изкрещях.

Тя не отговори. Дишаше, но бе леденостудена.

С края на ризата си, за да предпазя пръстите си, смъкнах ръкавицата от дясната ѝ ръка и я захвърлих настрани. Внимателно насочих дланта ѝ към врата на умиращия.

Стела се събуди, все още замаяна, опита да осъзнае какво става, сетне понечи да се отдръпне.

— Той умира, Стела. Ще умре със сигурност. Нямаме много време, трябва да…

Ръката ѝ изведнъж се стегна около врата на мъжа.

Плътта му под пръстите ѝ започна да почернява. Петното постепенно се разпростря към лицето и гърдите му. Видях, че се появява и по оголената кожа на ръцете му.

— Дръпни се, Джак — прошепна тя. — Моля те, стой надалеч.

Но аз не можех да помръдна.

Мъжът си пое въздух за последно през черните си съсухрени устни — накъсана, хриптяща въздишка. След което замря.

Стела го държа още близо минута. Пръстите ѝ потръпваха, докато и последната частица живот напусна тялото му. После ги разтвори и отпусна ръката си вяло отстрани на дивана.

— Не става — изрече тя тихо, преди отново да се унесе в неспокоен сън. — Не е достатъчно.

Сърцето ми се сви.

Фогел погледна нетърпеливо часовника си.

Девет без две минути. Седеше тук почти цял час. Изохка, когато „Der Holle Rache“ от „Вълшебната флейта“ на Моцарт зазвуча отново за Бог знае кой път.

Тя се прозя, изправи се и се пораздвижи малко, преди да се върне на рецепцията.

Момичето с дългата руса коса и зелените очи я погледна и се усмихна:

— Мога ли да ви помогна?

— Чакам тук вече час.

Младата жена килна глава:

— Чакате ли? Кого? Имате ли уговорена среща?

Фогел се намръщи:

— Казахте, че някой ще дойде, за да говори с мен. Това беше преди час.

— Така ли?

Фогел измъкна отново значката си:

— Аз съм от отдел „Убийства“. Казахте, че ще ме свържете с някого!

Момичето зяпна от учудване:

— „Убийства“? Някой е бил убит ли?

Кръвта нахлу в лицето на Фогел:

— Обадете се на началника си веднага.

Жената се усмихна и вдигна телефона:

— Имате ли уговорена среща?

Фогел се наведе по-близко до нея:

— Звънни на шефа си на момента!

Рецепционистката въздъхна и набра някакъв номер. Фогел чу изщракването, когато отсреща вдигнаха.

— Тук има една доста нелюбезна жена, която твърди, че е полицейски служител или нещо подобно, и настоява да говори с моя началник. Да инструктирам ли охраната да я ескортира извън района?

Фогел изпита неустоимо желание да грабне слушалката и да заблъска с нея по русата главичка.

Рецепционистката хвърли бърз поглед към вратата в дъното на помещението. От дясната ѝ страна в стената бе вградена някаква ключалка с цифров код.

— Сигурен ли сте? Наистина е доста груба. А и се облича ужасно.

Фогел смръщи вежди, когато се улови, че неволно оглежда кафявото си кожено яке, сивия пуловер и джинсите.

Момичето прекъсна разговора и се обърна към нея:

— След минутка ще дойде човек, за да разговаря с вас. Моля, седнете. Кафето и сладките са на ваше разположение. Баклавата е просто прелестна.

И се усмихна, разкривайки два реда идеални бели зъби.

— Имате една минута да докарате някой тук, в противен случай ще пробия дупка в тази врата и ще се самопоканя вътре!

Рецепционистката хвърли поглед към маникюра си, след което се усмихна на Фогел:

— Мога ли да ви помогна?

— Какво иска да каже с това „Не е достатъчно“? Какво ѝ е?

Все още с увита риза около пръстите си внимателно вдигнах ръката на Стела върху гърдите ѝ.

— Ти си Джефри Далтън.

Насилих се да си поема дълбоко въздух. Не можех да се насиля да го погледна.