Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела се топеше.

Беше различно от езерото отпреди два дни. Беше по-лошо.

Никой от нас не искаше да го признае, но беше факт.

Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти знаеш това, нали?

През плътната материя на дрехите ѝ усещах топлината, която се излъчваше от тялото ѝ. Отново имаше треска. Въведох я в къщата, сложих я да легне на един от кожените дивани и пъхнах кожена възглавница под главата ѝ.

Тя ми се усмихна и произнесе само с устни: „Моят Пип“.

Хобсън влезе след мен. Явно бе оставил колата без надзор. Пристъпи във фоайето и затвори вратата зад гърба си, след което застана неподвижно, без да обели и дума.

Зациклил, както каза Стела.

Баща ми бе седнал на масата в трапезарията. Беше разкъсал черната торба за боклук, бе изсипал съдържанието ѝ и ровеше из купища подвързани страници, папки, видеокасети и дневници.

Приближих се към него. Дори не ме погледна.

— Татко?

Единствената дума, която му бях казвал за двайсет години. Пренебрегната не един, а два пъти, тъй като той и сега не отговори, а продължи да рови из съдържанието на чувала.

На повечето от нещата бе изписано „Чартър“. Или като лого върху някои от документите, или надраскано на ръка върху други, или отпечатано върху папките (последното бе придружавано от „Секретно“, „Само за четене“ или „Само за вътрешно ползване“). Имаше и пачка фотографии. Взех ги, махнах ластичето, омотано около тях, и започнах да ги разглеждам. Около дузина. Познах лицата от годишника — Пърла Бейхам, Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Кийт Пикфорд, Джефри Далтън, Дюи Хобсън, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин, Ричард Нетълтън, Ема Такет. Снимките на родителите ми ги нямаше, но бях сигурен, че са били тук. Имаше дебела папка с името на Елфрида Лийч. Вътре в нея бе прикрепена с кламер древна фотография на бившата ми съседка и бивш педагогически съветник на майка ми и баща ми. Разгърнах папката и открих десетки фишове за заплата. Сумите бяха внушителни и бяха изплащани на Лийч от „Чартър“. Най-ранният беше от 4 февруари 1974 година, а на последния имаше печат „август 1980 година“. Имаше и записки и написани на ръка бележки, в които се споменаваха същите имена — имената на студентите от Държавния университет в Пенсилвания.

Открих папка с моето име и снимка. И една за Стела. Фотографиите бяха стари — и аз, и тя бяхме на 3-4 годинки. В моята папка имаше десетки други снимки и поне стотина листа — някои написани на ръка, други на пишеща машина. Един от най-старите отгоре на купчината бе само няколко месеца след като се бях родил. Написана на ръка бележка гласеше:

Седем килограма и триста седемдесет и един грама. Обръща се от гръб по корем без чужда помощ. Никнат му зъби. Осъзнава какво се случва около него. Без външни белези. Без наличие на нещо паранормално.

Тикнах въпросния лист пред лицето на баща ми:

— Какво, по дяволите, е всичко това?!

Той хвърли поглед към бележката. Все още четеше, когато и двамата дочухме силно ръмжене откъм алеята. През големия прозорец видях как отпред спира черен „Понтиак GTO“.

Баща ми изтърва листа, измъкна пистолета си и се затича към входната врата.

Джефри Далтън, мъжът, когото бях виждал само на снимка, излезе от колата и извади оръжието си още преди баща ми да отвори входната врата.

И ни атакува.

Не се затича — вървеше с бърза, делова крачка. Вдигна пистолета в движение.

Не знам кой стреля пръв.

Куршумът улучи касата на вратата на сантиметри от главата ми. Разлетяха се трески. Скрих се светкавично вътре.

Чух как пистолетът на баща ми отвърна — три, може би четири бързи изстрела един след друг. Между тях дочувах гърмежите отвън. Четири. Половин дузина. Повече. Тялото на баща ми рязко се отметна назад. Гърбът на ризата му експлодира на две места — едното до лявото му рамо, другото край стомаха му. Куршумите минаха през него и се забиха в стената зад стълбите. Той се свлече назад, след което се строполи на плочките в преддверието. Под него започна да се образува локва кръв.

Крещях. Не помня кога бях почнал, но определено пищях. Долазих до него на четири крака и притиснах длани към раните му. Кръвта се лееше през пръстите ми и обагряше ризата му в алено. Тялото му се разтресе конвулсивно. Той вдигна ужасените си очи към мен. Когато се закашля, облак червени пръски изпълниха въздуха.

Далтън влезе и изрита пистолета по-далеч от ръката на баща ми.

— Застреля татко ми, проклет звяр!

Той се взря във вътрешността на къщата и прехвърли пистолета от лявата в дясната си ръка.