Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Свих по тясната алея и подкарах под надвесилите се над нас дървета.

Возилото, което Фогел последва до паркинга на „Чартър“, се оказа „Форд F-250“ пикап — бял, като всички наоколо. Когато слезе от колата си, видя двама мъже да се измъкват от масивния камион и да изчезват във вътрешността на една от сградите. И двамата бяха облечени с дълги бели тренчкоти. Не ѝ обърнаха внимание. Очевидно бързаха.

Фогел натисна бутона на дистанционното — двете изчуруликвания на алармата прозвучаха изключително гръмко, както всички звуци толкова рано сутринта, — след което последва мъжете в бяло и влезе в сградата.

Двете дебели стъклени врати се затвориха автоматично зад гърба ѝ. Вътре я посрещна студен полъх. Стъпките ѝ отекваха по полираните до блясък мраморни подове.

Фогел се загледа в тавана, извисяващ се чак до покрива на сградата.

Таванът беше бял.

Стените бяха бели.

По тях бяха окачени бели платна в бели рамки. Фогел някак си бе сигурна, че ако ги разгледа по-отблизо, ще открие, че всъщност са картини, нарисувани с тънки бели щрихи. От скрити високоговорители се разнасяше тиха музика. Пиано. Тя разпозна „Der Holle Rache“ 31 31 „Der Holle Rache“ („Отмъщението на Ада“) е ария за колоратурен сопран от второ действие на „Вълшебната флейта“ на Моцарт. — Б.пр. от „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Една от любимите на майка ѝ.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът долетя откъм рецепцията, която се намираше зад зона за посетители, съставена от два бели кожени дивана, четири бели кожени фотьойла и няколко бели маси върху бял килим.

Фоайето би трябвало да изглежда ослепително ярко, но светлините бяха приглушени, за да компенсират цялата тази белота наоколо.

Фогел се приближи към бюрото на рецепционистката и извади документите си.

— Аз съм детектив Фогел от Полицейско управление — Питсбърг. Бих искала да говоря с някой от ръководството.

Момичето, двайсет и няколко годишно, с дълга руса коса и зелени очи, ѝ се усмихна. Носеше бяла блуза и бял блейзър. Въпреки че Фогел не можеше да каже със сигурност — бюрото пречеше да види, бе сигурна, че полата и обувките ѝ са в същия цвят.

— Имате ли уговорена среща?

— Аз съм от отдел „Убийства“. Нямам уговорка, но трябва да разговарям с някого по възможно най-бързия начин.

Момичето повдигна вежди:

— „Убийства“? Някой е бил убит ли?

— Не съм упълномощена да разкривам подробности. Провежда се разследване.

— Разбирам.

Рецепционистката се усмихна, вдигна телефона и набра някакъв номер с дългите си фини пръсти с лакирани в бяло нокти. Изрече няколко думи тихо в слушалката, заслуша се, сетне затвори.

— Моля, седнете, детектив Фогел. След минутка ще дойде човек, за да разговаря с вас. Кафето и сладките са на ваше разположение. Баклавата е просто прелестна.

— Благодаря.

Фогел отиде до зоната за посетители и седна на единия голям бял диван.

В средата на масата имаше кана с кафе и най-различни сладки, както и богат избор от различни на вкус сметани, захарчета и изкуствени подсладители. Фогел си наля чаша кафе и се намръщи, когато осъзна, че е леденостудено. Сладките, включително прословутата баклава, също изглеждаха така, сякаш са тук доста отдавна. По краищата на кифличките бе плъзнала плесен.

Има моменти в живота, когато си мислиш, че знаеш какво ще последва. Мигове на предсказуемост, на еднаквост. Време, когато знаеш каква ще е следващата ти крачка, както и каква ще е последната, затова крачиш с увереност, знаейки, че нищо ужасно не те очаква в проточилите се пред теб сенки. Рискуваш смело, сякаш четеш последната страница на книга и винаги може да се върнеш в началото и да прочетеш всичко отново, сигурен, че знаеш как ще се развие сюжетът, но въпреки това се наслаждаваш на самото пътуване.

Прекарах предишните осемнайсет години от живота си, убеден, че родителите ми вече не са между живите. Посещавах гробовете им. Говорех с тях. Молех се за тях. Те бяха мъртви, завинаги част от миналото ми. Познавах лицата им от стари снимки и сънища, а гласовете им винаги ми се изплъзваха като водите на бурен планински поток. Примирих се със смъртта на родителите си много преди напълно да осъзная какво точно означава това. Когато останеш сирак на такава крехка възраст, това е нещо, което просто е. Ти не познаваш и не разбираш нищо друго. Леля Джо винаги ми бе казвала, че трябва да съм благодарен за факта, че съм бил толкова малък. И двамата ѝ родители починали, когато тя вече била възрастна, затова яркостта на спомените за тях продължаваше да я тормози всяка нощ.