Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Няма да го правя повече, Джак. Не искам да говоря, не искам дори да мисля за това. — Тя се усмихна. Очите ѝ проблеснаха на лунната светлина. — Нека просто да се насладим, да изживеем този момент, времето заедно, колкото и да ни остава. Един миг може да се превърне в цяла вечност, ако му позволим.

Господи, колко е бледа.

— Обичам те, Стела Нетълтън — промълвих.

— И аз те обичам, Джон Едуард Тач. Моят Пип.

Придърпах я по-близо и я стиснах здраво в обятията си.

— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна тя, заровила лице в рамото ми.

И затанцувахме.

Танцувахме на ръба на онази скала. Танцувахме под звуците на песента, която само ние чувахме.

Не бих могъл да кажа пет минути ли изминаха, или цял час; времето не съществуваше. Когато най-сетне тя прошепна, че трябва да вървим, успях само да кимна. Ако бях проговорил, щях да се разплача. Последвах я до колата, където тя се сви на седалката до моята с нейния екземпляр от „Големите надежди“.

Хобсън продължаваше да зяпа безизразно.

Оставихме река Каулиц зад нас.

Три часа и половина до Уидби.

Стела се унесе отново около час след като подминахме Лонгвю. Беше дръпнала седалката си назад, бе присвила колене към брадичката си. Тъмната ѝ коса почти закриваше лицето ѝ. Изглеждаше толкова малка, толкова уязвима. Не съм сигурен кога точно затрепери. Предполагам, че е било на около трийсет минути от целта ни, понеже я наблюдавах внимателно и не бях забелязал тремора дотогава.

Когато слънцето взе да се показва над хоризонта, съзрях тъмните петна от пот по дрехите ѝ. Смъкнах ръкава на ризата си, така че да покрие пръстите ми, и отметнах непокорните кичури сплъстена коса от лицето ѝ. Новородената слънчева светлина явно я дразнеше. Тя зарови лице в свивката на лакътя си и въздъхна тихо.

Слязохме от Магистрала 5 и потеглихме по 525 Север, който се преля в Скоростен път Мъкълтио, и следвахме знаците към Уидби и фериботния терминал Клинтън-Мъкълтио. Колите, напускащи острова тази понеделнишка сутрин, бяха адски много, но обратният поток бе доста рехав. Помислих си, че сигурно следобед е обратното, когато в Сиатъл приключваше работният ден.

Стигнахме до малка будка, където платихме таксата и учтива жена на петдесетина години ни каза да следваме автомобила пред нас, докато стигне втория ред, и да спрем отпред. Следващият ферибот щял да пристигне след по-малко от пет минути.

— Колко време е пътуването?

— В зависимост от състоянието на водата, теченията и така нататък — 15-20 минути.

Зачудих се дали да събудя Стела, но прецених, че е по-добре да я оставя да се наспи. Нямах представа какво ни очаква на другия край.

Имаше още пет коли, само една от тях беше бяла. Стар пикап „Форд“ от средата на седемдесетте, зад волана му седеше възрастен мъж с тъмносиньо ватирано яке и шапка на „Ястребите“ от Сиатъл. Четеше вестник, а на арматурното му табло несигурно бе кацнала чашка кафе. Когато видя, че го наблюдавам, той се усмихна, кимна ми и продължи да чете.

Никога преди не бях пътувал с ферибот. Когато „Кититас“ пристигна, не можах да повярвам колко много коли се изсипаха от него. Нямах представа, че кораб може да бъде толкова огромен. Когато и последното возило изчезна по Скоростен път Мъкълтио към Сиатъл, редицата коли до нас бе приканена да се качи на борда. Мъж с оранжева жилетка ни подкани да ги следваме. Паркирахме на най-долното ниво. Когато няколко минути по-късно отплавахме, най-накрая си позволих да затворя очи и да оставя изтощението да ме погълне.

Бях заспал, но не бях сънувал. Бях благодарен. Очите ми се отвориха рязко при отсеченото изсвирване на сирена зад гърба ми.

— Джак? Това Уидби ли е?

Стела също беше будна. Беше се изправила и се навеждаше напред, за да може да огледа по-добре наоколо.

Фериботът бе акостирал в пристанището. Редицата коли зад нас вече бяха слезли на сушата. Друг мъж с оранжева жилетка махаше изнервено към мен и ми сочеше пристана.

Запалих колата, включих на скорост и последвах стоповете на автомобила пред мен, за да напусна ферибота и да стъпя отново на твърда земя. Видях голяма табела, на която пишеше:

ФЕРИБОТЕН ТЕРМИНАЛ „КЛИНТЪН“

ДОБРЕ ДОШЛИ НА ОСТРОВ УИДБИ

Отляво имаше нисичка сграда със зелен покрив и табела, която съобщаваше лаконично ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР; отбих на едно от празните места зад нея. Останалата част от терминала представляваше просто един голям паркинг с поне три дузини превозни средства, чакащи на опашка, за да се качат на ферибота и да отпътуват обратно за континента. В мига, в който излезе и последната кола, трафикът промени посоката си, чакащите автомобили се качиха и фериботът отплава. Добре отрепетиран танц.