Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Ръката на Стела се премести до моята бройка.

— Тази тук е принадлежала на баща ти, скрита в ковчега му заедно с годишника от Държавния университет в Пенсилвания. Била е достатъчно важна за него, за да мине през толкова перипетии, да я скрие от целия свят във фалшивия си гроб с надеждата, че някой ден ще я откриеш. Погледни картите, Джак — той ти е казал точно къде ще бъде! Виждаш ли?

Наведох се по-близо. Картите бяха невероятно красиви. И на двете бяха изрисувани детайлно най-различни градове в Обединеното кралство. Нищо, което да е конкретно свързано с романа, просто карта, която издателят бе добавил, за да запълни мястото. Без съмнение — хрумване на маркетинговия отдел, за да няма бели пространства и за да може тяхната книга да се откроява от останалите издания. Намирахме се в Манчестър, Калифорния. Открих къде е Манчестър и на двете карти, но докато не прочетох имената на другите градове, не успях да схвана какво е открила Стела.

— Този тук е изписан погрешно.

— Така е, Пип. Точно така! — засия — Стела. — На моя екземпляр имаме Екситър, Лондон, Манчестър, Уитби, Нюкасъл ъпон Тайн и така нататък. На твоето издание, онова, което баща ти толкова мъдро е скрил, за да го намериш, Уитби е отпечатано като Уидби, с „д“. В Англия няма такъв град.

— Има обаче остров Уидби в щата Вашингтон — промълвих, взрян в картите.

Стела се усмихваше.

— Да, има. Уединено, изолирано, красиво местенце.

— Леля Джо ми е разказвала, че майка ми винаги е искала да живее близо до вода — казах аз.

— Остров Уидби се намира в протока Пюджет, недалеч от Сиатъл — продължи Стела. — Южният му край е достъпен само с лодка или ферибот. На северния край има мост. Мисля, че се казваше Дисепшън Пас 29 29 Буквално Мостът на заблудата. — Б.пр. . Островът е слабо застроен, има планини, езера, огромни гори… толкова много места, където може да се скрие човек.

— Дисепшън Пас… — измърморих; много му отиваше това наименование на моя баща.

— Джак, може да стигнем там за дванайсет часа. Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време, но ако побързаме, ще стигнем за дванайсет часа.

Стела изглеждаше изпълнена с надежда. Не исках да я разочаровам, но вероятността да успеем ми се струваше доста малка.

— Оставил е тази книга преди повече от двайсет години. Вярваш ли, че още може да е там? Може вече да са го открили.

— Няма къде другаде да идем.

Права беше, разбира се. Обикаляхме безцелно из Калифорния в кола, „заета“ от някого, който рано или късно щеше да се затъжи за нея и да я обяви за открадната пред някой, който нямаше да е кой знае колко ентусиазиран от нарастващото количество „коли назаем“.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Празният поглед на Хобсън срещна моя.

— Какво мислиш по въпроса, Дюи?

Той облиза устни и се извърна към прозореца.

— Определено му се иска да отидем — каза Стела.

— Мда, определено. Може ли първо да си изям сандвича?

Тя ми подаде единия и протегна другия към Дюи. Той го пое като насън.

— Трябва да хапнеш нещо, Дюи. Ще ти е нужна сила, за да можеш да убиеш Ками.

— Добре.

Той свали опаковката и задъвка сандвича.

— Господи, колко е шантаво.

Запалих колата и се върнах на 101-ва в търсене на знаци, които да ни отведат до Магистрала 5.

Когато напуснахме Манчестър, Калифорния, се притеснявах за състоянието на Стела. Когато прекосихме щатската граница с Орегон малко след четири следобед, вече направо умирах от страх.

Кожата ѝ бе бяла като платно, а устните ѝ бяха обагрени в някакъв нездрав пурпурен оттенък. Косата ѝ бе подгизнала от пот и висеше на кичури покрай лицето ѝ. Беше успяла да подремне около два часа. Бях благодарен, понеже, преди да се унесе, бе направила всичко възможно да се престори, че нещата са наред, а аз правех всичко възможно да се съгласявам с нея.

Само дето нищо не беше наред.

Вчера, преди да спрем на езерото, тя почти бе изпаднала в делириум, докато спеше. Знаех, че много скоро отново ще се върне към това състояние. По едно време я попитах дали да не потърся ново езеро, а тя отвърна, че нямало да проработи втори път, просто да съм карал напред. После си спомних какво каза в Манчестър…

Трябва да се върнем отново на Магистрала 5. Страничните пътища ще ни отнемат твърде много време.

Нямах никаква идея какво искаше да каже. Дори ако по някакво чудо успеехме да открием баща ми, какво според нея щеше да направи той? Сериозно се съмнявах, че е киснал там двайсет години и е стискал в ръка някакво мистериозно чудодейно лекарство за момичето, което синът му ще доведе две десетилетия по-късно. Отивахме към едно голямо нищо. Отивахме за зелен хайвер.