Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Къде?

— Не знам точно. Винаги ми връзваха очите или ме караха да нося черна качулка. Когато бях малка, госпожа Оливър казваше, че всичко е игра. Като идваше да ме види, той носеше маска. Предполагаше се да е част от играта, но знаех, че в действителност целта ѝ е да му попречи да ми каже нещо, когато те не слушат. Когато пораснах, той ми каза, че по-добре да не знам къде живее — заради моята безопасност. Пътуването отнемаше четири или пет часа, но нямам идея докъде сме ходели. Напълно е възможно и да сме се въртели в кръг из квартала. Никога не мислех, че ще се измъкна от онова място.

— Използвали са теб и способността ти да убиваш хора. Може и него да са използвали по някакъв начин.

— Завий тук — посочи тя някакъв знак.

— Към плажа?

Тя кимна.

— По това време на денонощието ще е спокойно.

Оказа се права. Заварихме само три други коли на паркинга (зелена, червена и сребриста). Двама ранобудници, които се печаха на слънце, и един, който тичаше по пясъка. Паркирахме най-отзад. След като надяна чифт латексови ръкавици от кутията, която „заехме“ от къщата на Ками, Стела порови из торбата си, измъкна аптечка и се зае с рамото на Хобсън. Разкопча ризата му и внимателно отлепи плата от раната, преди да я съблече изцяло. Той продължаваше да гледа с празен поглед напред, без да го е грижа какво се случва с него.

— Куршумът е излязъл отзад — каза тя, докато обработваше раната с тампон, напоен със спирт. — Това е добре. Ще му остане белег, но ще се размине без шевове. Кървенето почти спря. — Тя превърза раната и залепи бинтовете и марлята с лейкопласт.

Измъкнах от раницата си една памучна риза — единствената с копчета, която притежавах — и заедно успяхме да я навлечем върху Хобсън. Ръцете му бяха отпуснати, приличаше на грамадна парцалена кукла. Не се съпротивляваше, но не ни и улесняваше.

Размахах ръка пред лицето му. Дори не мигна.

— Мисля, че е бил хипнотизиран.

— Мисля, че е зациклил — каза Стела. — Наредено му е било да убие Ками Брадъртън и той е в своеобразен режим на изчакване, докато това се случи.

— Трябва да го завържем.

— Единственият, който трябва да се тревожи за този човек сега, е Ками.

Стела изглеждаше убедена, затова реших да не настоявам. Отново се потеше — челото ѝ бе покрито с тънък слой блестяща влага. Изглеждаше прекалено бледа. Така бе изглеждала преди случката с езерото, а това беше преди по-малко от ден.

Огледах паркинга.

— Май тук няма да си намерим кола.

— Ами онази там?

Тя сочеше към черна „Хонда Акорд“ с четири врати, паркирана от отсрещната страна на улицата. На прозореца имаше червено-бяла табелка с думите „ПРОДАВА СЕ“.

Открихме ключовете под предната дясна седалка. Казах си, че не я крадем. Просто я взимахме за малко по-дълга пробна обиколка.

Успяхме да си пробием път през трафика и да се качим на Магистрала 101, след което поехме на север.

Обсъдихме дали да не тръгнем към вътрешността на страната по някоя от междущатските магистрали, но осъзнахме, че именно натам ще очакват да се насочим. 101-ва беше по-стара и по-бавна и се точеше от един крайбрежен град към друг по-лежерно. Ресторанти, туристически атракции и търговски центрове се редяха от двете страни на пътя, а в тях можеше да се смесваме с местните без никакви проблеми — така щяхме да „плуваме“ в по-голямо езеро.

Хобсън седеше безмълвно отзад с поглед, съсредоточен върху пътя, без да гледа нещо конкретно. В един момент взе да си мърмори нещо несвързано под носа. Не след дълго отново млъкна. Стела се опита да разговаря с него, но той не отговаряше, въпреки че от време на време я поглеждаше. Тя се предаде след около час, измъкна двата екземпляра на „Големите надежди“ и започна безцелно да прелиства страниците, като настояваше, че баща ми е оставил книгата с определена цел, и все повече се дразнеше, когато не откриваше нищо.

Непрекъснато оглеждах автомобилите покрай нас. Щом в огледалото за обратно виждане изникнеше бяла кола, се напрягах и нарочно намалявах скоростта. Отпусках се едва когато ни изпреварваха. Очите ми се плъзгаха по шофьора и въздъхвах с облекчение, когато откривах, че не е облечен в бяло.

Колкото повече часове изминаваха, толкова по-бледа ставаше Стела. Опитах се да изчисля колко време е минало от вчера, когато за пръв път започна да изпитва признаци на глад, до момента, когато отбихме край езерото. Шест или седем часа, ако си спомнях правилно. Като че ли този път състоянието ѝ се влошаваше с по-бавни темпове. Може би езерото ни бе спечелило малко повече време, но колко точно, никой не можеше да предположи. Със сигурност обаче се задаваше нещо лошо.