Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Лампичката за бензина свети.

В колата бе станало толкова тихо, че гласът ѝ ме стресна.

— Знам.

Пътувахме вече над пет часа. Когато „заехме“ хондата, резервоарът ѝ бе пълен, но последните десетина километра карахме на изпарения.

— Наближаваме Манчестър. Може да спрем там.

— Джак, има и нещо друго, което трябва да ти кажа. Нещо важно.

— Какво?

— Свързано е с моето състояние.

— Може да ми кажеш всичко, без да се притесняваш.

— Дори и аз не го разбирам напълно — започна тя. — Знам, че когато докосна нещо, отнемам живота от него, но това невинаги слага край на глада. Някои неща вършат по-добра работа от останалите.

— Разбирам. Рибата в езерото, дървото в Невада… царевицата… Помогнали са ти за кратко, но на теб ти трябва човек, трябва ти…

— Джак — прекъсна ме тя. — Не всеки човек върши работа. Това се опитвам да ти обясня. Някои са по-подходящи от други. Не разбирам каква точно е разликата, но някои хора ми печелят няколко месеца, други отлагат болестта за цяла година. Госпожа Оливър някак си знае кой ще свърши най-добра работа. Хората, които ми водеше, винаги слагаха край на глада за една пълна година.

— От 8 август до 8 август.

Тя кимна.

— И в къщата на Ками тя ти каза, че вече имала някой, „специално подбран като за теб“.

Стела кимна отново.

— Лошите хора — очевидно те са ключът към всичко. С тях нещата се получават най-добре. Може би вече е намерила някой.

От дясната ни страна изникна малка бензиностанция — „Манчестър Фил ен’ Гоу“. Отбих и спрях до една от колонките. Изгасих двигателя и се обърнах към Стела:

— Ще намерим решение, обещавам ти. Ще намерим начин.

Тя кимна отново, но в очите ѝ личеше съмнение, както и нарастваща тъга.

Ще я загубиш скоро. Така ти казва „сбогом“.

Мисълта изникна неканена в главата ми. Набързо я пропъдих.

Ще намерим начин.

Но дори и аз започвах да се съмнявам.

Три коли на паркинга — зелен форд, червен додж и бяла тойота. Шофьорът на тойотата беше тийнейджърка, облякла потниче с момчешката банда „Ен Синк“ върху розов бански — без съмнение избягала от училище, за да отиде на плаж.

— Трябва да купим нещо за ядене.

Подадох ѝ двайсетачка, тя я взе, без да каже и дума, излезе от колата и се запъти към бензиностанцията.

Стоях и чаках. Тъкмо бях решил да отида да проверя как е, когато най-сетне тя се върна с покупките — чипс, три сандвича, три бутилки вода и пътна карта. Изтърси на килимчето пред седалката всичко, с изключение на картата.

Изгледах захвърлената храна.

— О, да, разбира се, ще си взема сандвич, благодаря ти, Стела.

— Манчестър… — измънка тя, като разгъна картата върху таблото. — Манчестър…

— Стела? Какво става?

— Манчестър е град в Англия — промърмори тя, взряна в картата.

— Както и град тук в Калифорния, Илинойс, Кънектикът, Джорджия, Индиана… вероятно и по целия свят. Често срещано име е.

Тя посегна към своя екземпляр от „Големите надежди“ и отвори на картата на вътрешната корица, разучи я, след което отвори на същото място екземпляра, който бях открил в гроба на баща ми.

— И двете книги са от едно и също издание. На баща ти и тази, която получих от моите родители.

— Е, и?

Облечените в ръкавица пръсти на Стела се плъзнаха нежно по корицата на нейния екземпляр.

— „Големите надежди“ за пръв път е публикувана от г-н Дикенс през юли 1861 година като подлистник в списание, а по-късно и като цял роман. Сто години след смъртта му правата върху книгата изтичат, което означава, че става безплатна за всички и който пожелае, може да я издаде. Като резултат оттогава насам са публикувани стотици издания по цял свят, тъй като всеки иска да капитализира прекрасните слова на Дикенс. Ако отидеш в книжарница, ще откриеш безброй издания, отпечатани от най-различни издателства. Текстът в тях ще е един и същ, единствената разлика ще е оформлението — обложката, подвързията, самото качество на книгата. От евтини тиражи до извънредно скъпи издания, датиращи отпреди много години. Доста хора притежават екземпляр от този роман, но малко от книгите са едни и същи. Многобройни копия отлитат по света всяка секунда, тъй като творбата непрестанно се преиздава… — Пръстите ѝ се спряха, само палецът ѝ продължи да гали гръбчето на книгата. — Този екземпляр е принадлежал на родителите ми. Това е единственото тяхно нещо, което имам, и го ценя повече от всичко на света. Тази книга е била с мен всеки ден от живота ми и ще бъде с мен до последния ми дъх, мога да се закълна. Споменът за моите родители, тяхната същност, пътува с мен между кориците ѝ. Чрез тази книга ги пазя близо до мен.