Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Няма да лъжа. Обмислях да открия някого, когото би могла да вземе . Някой мизерник. Видях двама стопаджии преди Медфорд и намалих. Бог ми е свидетел, замалко да спра. Не спрях и два часа по-късно, когато започна да стене в съня си, се проклех за решението си. Всеки паркинг за камиони. Всяка зона за отдих. Намалявах, след което размислях. Знаех, че ако наистина го сторя, няма да има връщане назад. Официално щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Убийството при самозащита беше едно, но да отнемеш живота на невинен — без значение колко гнусен или незначителен е той, — не е нещо, от което човек излиза неопетнен.

Не можех да я загубя.

Нямаше да я загубя.

Когато наближихме Юджийн, започнах да хвърлям погледи към Хобсън на задната седалка и към огнестрелната рана на рамото му. Част от мен се надяваше, че ще се отвори наново, ще се инфектира, ще ми даде причина… Но нямаше нищо подобно. Не че той изобщо осъзнаваше, че е ранен. Изкара цялото пътуване в пълно мълчание, изгубен в дебрите на собственото си съзнание. Не забелязах да е спал дори и минута.

Затова пък аз се изморявах все повече.

Най-накрая спрях на една изоставена панорамна отбивка близо до Лонгвю, Вашингтон, малко след полунощ. Паркирах най-отзад и изключих двигателя.

Имах намерение да подремна само половин час, за да събера сили.

Спах непробудно цели два часа.

И когато се събудих, Стела я нямаше.

Когато я видях да стои до металното заграждение, ме заля вълна от облекчение. Гледаше към дълбокия пролом, към водата, която бушуваше далеч долу, към най-високите дървета, които бях виждал. Не се обърна към мен, когато се приближих, но разбра, че съм до нея.

— Това долу е река Каулиц. Не е ли прекрасна? — изрече тихо.

— Ти си прекрасна.

Толкова бях щастлив да я видя будна. Бих се смутил, ако бях изрекъл подобни думи преди няколко години, но сега ми изглеждаха напълно в реда на нещата. Вътре в мен съществуваше огромна пустота, която се запълваше, когато тя бе до мен. Място в сърцето ми, което принадлежеше само на нея. Стая, в която само тя можеше да влезе.

Стела обви ръце около мен, аз също я прегърнах. Беше с дългите си черни ръкавици, онези, които ѝ стигаха до лактите, а върху тях бяха дългите ръкави на суичъра. Нито едно местенце от кожата ѝ не бе останало открито, а и дори да беше, не съм сигурен, че ми пукаше. Тя обаче внимаваше. Зад гърба си имаше дълги години практика. Топлината на ръцете ѝ, усещането от пръстите ѝ, заровени в косата ми, дъхът ѝ, който галеше врата ми… Толкова ми се искаше да я придърпам до мен и да я целуна. Знаех, че не мога, и това ме влудяваше. Знаех, че никога няма да мога, и това ме влудяваше още повече.

— Скоро ще умра, скъпи мой Пип. Но ти го знаеш, нали?

— Моля те, не говори такива неща.

— Гладът скоро ще ме погълне и този път няма да има засищане. Силите ми ще отслабнат, няма да съм на себе си. Мислите ми ще изчезнат във водовъртеж от безсмислици и мънкане. Преживявала съм го толкова пъти. Ще бъде така, сякаш древен враг чука на вратата ти, неканен гост, който се хили през прозореца, когато откажеш да го пуснеш вътре.

— Може да използваш реката. Или тази гора.

— Няма да е достатъчно.

— Тогава ще намерим някого.

Ние вече сме го намерили. Хобсън, седнал търпеливо на задната седалка.

Не. Прогоних тази мисъл. Хобсън беше жертва, също като нас.

Повреден е.

Не.

— Казах ти, няма да го правя повече. Никога.

— Стела, не мога да те загубя.

— Ще се наложи.

— Ако хората в бяло ни открият отново… някой от тях. Или баща ми може да знае…

— Животът не е мой, за да го отнемам. Цялото ми съществуване е проява на егоизъм. Всички тези години постоянно ме убеждаваха, че върша правилното нещо, но дълбоко в сърцето си знаех, че не е истина. Но въпреки това правех, каквото ми казваха. Убивах за тях. Толкова много хора загинаха от моята ръка. Няма изкупление за греховете ми. Когато затворя очи, виждам лицата им. Чувам писъците им. Дори чудовищата — а много от тях бяха чудовища — не заслужават болката, която стоварих върху тях. Мисля, че ще приветствам смъртта и нейното мълчание. Всички те ще ме чакат от другата страна и аз ще трябва да отговарям пред тях, да се изправя пред тях, колкото и ужасяващо да звучи това, ако искам да постигна мир със съвестта си.

— Просто се инатиш, Стела. Ще намерим някой лош, някой, който си го заслужава… убиец, изнасилвач… някой, който не би се поколебал да убие нас или някой друг…

Стела сложи пръст върху устните ми.