Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Този път успя да чуе собствения си вик. Остави книгата, отпи от кафето си и се върна на терминала.

Двата часа се влачеха ужасяващо бавно.

Миналата нощ Стак ѝ се бе обадил десетина минути преди тя да се качи на самолета.

Ардън Ройъл, двайсет и седем годишният мъж, открит зад контейнер за боклук в Ъпър Сент Клеър през 1991 година, също бе работил за „Чартър Фармасютикълс“. Стак се бе заел да намери и връзката между останалите. Бяха напипали следа. „Чартър“ беше на четиристотин и петдесет километра от Питсбърг, близо до Филаделфия.

— Има и нещо друго — ѝ бе казал Стак. — Мисля, че някой ме наблюдава.

И ѝ разказа за белите ванове.

Опита да му се обади на няколко пъти, но телефонът даваше заето.

Фогел кацна в Питсбърг в три и трийсет и три сутринта. Взе колата си от паркинга и пое по Магистрала 76 към Чадс Форд със скорост, която би разтопила сърцето на всеки фен на НАСКАР.

Пристигна в Чадс Форд малко след осем, премина през града всичко на всичко за четири минути, отбелязвайки пътьом, че е по-малък дори от Фалън, Невада, след което се консултира с набързо надрасканите си бележки и излезе на Маршрут 41, а оттам — на Шосе 27 Запад. Немногото къщи, които видя, бяха далеч от пътя и се бяха сгушили зад огромни ниви с царевица, соя и каквото още отглеждаха тук.

Фогел изпусна разклонението за Търлингтън Роуд не веднъж, а два пъти — първия път, когато профуча край него със сто и трийсет километра в час, а втория, когато се движеше значително по-бавно и внимателно оглеждаше нивите вдясно.

Пътят не беше обозначен.

Не че много приличаше на път — ивица асфалт, изчезваща сред огромните поля с царевица. Ако не беше видяла една кола да завива по него, сигурно щеше да го пропусне за трети път.

Докато обърне и потегли по Търлингтън Роуд, стоповете на въпросния автомобил вече се бяха превърнали в миниатюрни точици в далечината, но и те се изгубиха, когато насочи тойотата си към средата на тясното двулентово шосе.

Шосе 27 Запад бе осеяно с дупки и кръпки, но Търлингтън Роуд бе наскоро асфалтиран и очевидно добре поддържан. Осовата линия бе маркирана със светлоотразители, а страничните бяха прясно боядисани с бяла боя. Двуметрова метална мрежа отрязваше достъпа до царевичните насаждения от двете страни. Това напомни на Фогел за клаустрофобичната зона за разходки в щатския затвор на Бийвър Авеню в Питсбърг. Усещането се засили, когато в края на пътя видя портал и будка с охрана.

Порталът бе оборудван с бариера, в момента вдигната. Колата, която вървеше пред Фогел, спря за малко, след което подкара към обширния паркинг, заобиколен от големи бетонни постройки. Докато се приближаваше към будката на пазачите, Фогел измъкна значката и служебната си карта от питсбъргското управление, но откри, че няма да ѝ потрябват. Будката беше празна.

Наоколо нямаше нито един знак, на който да пише „Чартър“… или каквото и да е друго име на фирма, в интерес на истината. Тя обикаля насам-натам известно време, докато намери свободно място за паркиране. Като се има предвид ранният час, беше странно колко много коли са спрени тук. И което бе още по-странно — до една бяха бели.

Прекосяването на острова отне петнайсетина минути. Най-дългите петнайсет минути в живота ми обаче. Стела бе запомнила маршрута и ме упътваше на всеки завой. Освен един самотен камион на някаква фирма за озеленяване не срещнахме нито една кола. Островът приличаше на друг свят, толкова различен от всички градове, в които бях живял. Но нищо не можеше да се мери със Стил Крийк Роуд — това беше направо краят на света. Завихме по нея от Кълтъс Бей, обкръжени от пълна тишина. Улицата бе тясна, едва колкото да се разминат два автомобила, и то с големи усилия, без осова линия по средата. От лявата ѝ страна бяха подредени пощенски кутии и алеи, но не се виждаше нито една къща. Алеите лъкатушеха и изчезваха в гъсти горички от дугласки ели, червени елши, едролистни кленове, високи кедри и канадски ели. Диво място, недокоснато от разрушителната ръка на човека.

— Там — промълви Стела и посочи голяма червена пощенска кутия с надпис „6600“, изрисуван отстрани с акуратни черни цифри. И нищо друго. Никакво споменаване на „нощувка и закуска“. Нищо, което да подскаже, че въпросният бизнес изобщо съществува.

Над чакълената алея се издигаше покривало от огромни превити клони.

— Давай, Джак. Не издържам вече.

Осъзнах, че и аз не издържам. Дланите ми лепнеха от пот.