Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Нито едно от возилата, които слязоха на сушата, не се бавеше. Направиха бързи маневри по маркираните с боя коридори на паркинга и изчезнаха. Останахме сами пет минути след като пристигнахме.

— А сега какво?

— Ще влезем вътре — каза Стела и взе двата екземпляра на „Големите надежди“ и годишника.

Когато слезе, помислих, че ще припадне. Олюля се и се улови за тавана на колата.

Притичах към нея и ѝ помогнах да остане на крака. Отново се тресеше.

— Може би ще е по-добре да останеш в колата.

— Добре съм — увери ме тя.

Обаче не беше.

Тя се наведе към колата:

— Г-н Хобсън, имате ли нужда да използвате тоалетната?

— Да — безизразно изрече той.

Без да продума повече, слезе от колата и влезе вътре.

Двамата със Стела го последвахме. Движехме се бавно. Тя се бе подпряла на мен, дишането ѝ ми се струваше учестено.

Туристическият център бе пуст. Имаше два вендинг автомата — единият с безалкохолни напитки, а другият — с десертчета и снаксове. От едната им страна бе мъжката тоалетна, а от другата — дамската. Отсрещната стена бе покрита с плакати, рекламиращи острова, както и с голяма карта и няколко стойки с брошури за туристическите атракции.

Стела остави книгите на една пейка и двамата заразглеждахме картата.

— Имаш ли някакви идеи?

Тя отвори двата екземпляра на „Големите надежди“ на изображенията на картите вътре.

— Освен изписването на Уитби и Уидби, виждаш ли нещо друго различно?

Наведох се по-близо и сравних двете карти — линиите, цветовете, имената на останалите градове и другите маркери. Поклатих глава:

— Нищо.

— Нито пък аз. Но не мисля, че баща ти би си причинил всички тези главоболия, за да ни докара тук, без да ни остави още някоя подсказка накъде да тръгнем. Има нещо, просто не го виждаме.

Загледах отново картата на Уидби. По-голямата част от територията на острова не беше застроена. Имаше няколко големи ферми, плажове, бизнес центрове и жилища по брега. Нищо обаче не се открояваше на фона на останалите.

Зад нас се чу звукът от казанчето в мъжката тоалетна. Хобсън излезе, подмина ни и се запъти към колата. Седна вътре и отново се втренчи напред.

— Странно.

Стела се приближи до стойките с брошури. Пръстът ѝ се плъзгаше от една към друга:

— Плажове, паркове, лозя и винарни, ресторанти, галерии, музеи, обиколки за разглеждане на забележителностите, фар…

Започвах вече да си мисля, че положението е безнадеждно, когато една от брошурите ми се наби в очите. Отпред имаше снимка на голяма къща, кацнала върху скала, гледаща към протока Пюджет. Според написаното, мястото предлагаше „зашеметяващи гледки, любезен персонал и просторни стаи“. Нищо обаче не успя да ме впечатли, понеже очите ми бяха приковани към името.

— Стела?

Показах ѝ брошурата. Очите ѝ се разшириха.

Нощувка и закуска „С двете си ръце“.

С двете си ръце.

— Отгледа ме „с двете си ръце“ — каза Стела тихо. — Отгледа и двама ни „с двете си ръце“. Предполагах, че пак „с двете си ръце“ тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея 30 30 И трите цитата са от „Големите надежди“(Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том II, Издателство „Народна култура“, 1982, превод Невяна Розева). — Б.пр. .

И двамата разпознахме фразата, която Дикенс използва безброй пъти в романа си. Странна фраза, на която бях обърнал внимание още първия път, когато прочетох книгата преди много, много години. Лелята на Пип я употребяваше редовно.

— Мислиш ли, че това е мястото?

Стела се върна към картата и проследи с пръст маршрута дотам.

— Стил Крийк Роуд № 6600. От другата страна на острова, около тринайсет километра оттук. Джак, това трябва да е.

Хванах облечената ѝ в ръкавица ръка и бързо я върнах в колата.

Единственият полет за Питсбърг, който Фогел успя да открие в последния момент, потегли от Невада в седем и двайсет и три вечерта и имаше двучасов престой в летище „О’Хеър“ в Чикаго — до 1.30 сутринта, Фогел беше като пребита. Опита се да поспи в самолета, но се събуждаше и отново се унасяше през цялото време, с което успя да разтревожи възрастния мъж, който седеше до нея. В един момент той я разтърси и когато тя се разбуди, ѝ каза, че е викала насън. Тя нямаше спомен какво е сънувала, нито пък си спомняше да е крещяла, но подозрителните погледи на пътниците наоколо ѝ подсказаха, че старецът не си измисля, затова реши, че няма желание да опитва да заспи отново.

Когато кацнаха в „О’Хеър“, тя се залута из терминалите, за да убие времето. Спря за кафе на единственото отворено място в зоната за бързо хранене. Остатъка от престоя прекара в четене на първите няколко глави на новата книга на Стивън Кинг „Торба с кости“, седнала на неудобен пластмасов стол. Книгата изглеждаше интересна, но тя не можеше да се съсредоточи. Когато очите ѝ неминуемо се затваряха, се виждаше как лежи в канавка до пътя, с празни, разширени от ужас очи, а кожата ѝ е обгорена, но не точно. Все още обаче бе в състояние да крещи — ъгълчетата на устата ѝ се напукаха и прокървиха, когато се отвориха, за да пропуснат изпълнения ѝ с болка писък.