Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Никога не ѝ бях казвал за моя сън. За моите лични призраци от миналото.

Сън, който, както вече знаех, изобщо не е бил сън, а откъслечни спомени на дете.

Ако ѝ бях разказал за съня си, дали щеше да ми признае, че баща ми е още жив?

Дали щеше да избухне в сълзи и да ми каже, че именно затова толкова го мрази? Понеже майка ми е мъртва, а той е жив? Че тя, лелята, която ме отгледа като свое собствено дете, през цялото време е била част от конспирация?

Би ли го нарекла „страхливец“? Би ли казала, че е избягал? Че със същия успех би могъл да е мъртъв?

Как ми се иска да можех да си поговоря с нея. Мразех я, защото бе скрила истината от мен, но в същото време я обичах, понеже ме бе защитила. Тези две неща в действителност бяха едно и също.

Чакълът по алеята хрущеше под гумите ни.

Стела държеше в ръка брошурата, която бяхме взели от туристическия център. Стискаше я толкова здраво, че я бе смачкала.

От лявата ни страна през високите кленове и елши, чиито клони лениво се поклащаха под утринния ветрец, надникна голяма стара къща. На късо колче пред нея имаше нарисуван на ръка надпис „Паркинг за гости“ и стрелка, сочеща наляво. Вдясно беше бараката за дърва, вътре бяха натрупани цепеници за поне три студени зими. Зад бараката се простираше градина, около която се издигаше ограда, достатъчно висока, за да пази дивите животни далеч. Тук-там се виждаха и плодни дръвчета — главно ябълки и круши.

Чакълената алея започваше от бетонния паркинг отпред, извиваше далеч навътре в имота и стигаше до друга къща, значително по-нова от първата, построена на малък хълм на ръба на скала, гледаща към водите на протока Пюджет трийсетина метра по-долу.

— Изумително е — каза Стела.

Около двора се издигаше боядисана в бяло дървена ограда. Целият имот сигурно беше към пет акра.

— Как би могъл да си позволи всичко това? Не може да сме на правилното място.

— Паркирай там — Стела посочи към местата за гости. Спрях до един кафяв шевролет пикап с натоварена отзад сенокосачка и изключих двигателя.

Вече помагах на Стела да излезе от колата, когато забелязах мъжа, който ни наблюдаваше от задната част на бараката за дърва с чувал за боклук в ръка. Бе положил длан върху ръкохватката на пистолет, прибран в кобур на дясното му бедро.

Беше висок горе-долу колкото мен, с кестенява коса, прошарена със сиви нишки, продължаващи и върху брадата му. Носеше джинси, синя риза с копчета на яката с навити ръкави и черни ботуши. Лицето му бе като изсечено и изглеждаше по-старо от него. Очите му, пронизващи като на лисица, се стрелкаха от Стела към мен и обратно. Носеше очила с черни рамки. Ръцете му бяха мръсни.

Не помръдваше.

Поне не отначало.

Когато най-накрая се приближи към нас, бе видимо разтревожен. Стискаше торбата за боклук още по-силно. Докато вървеше, дясната му ръка пусна ръкохватката на пистолета и заметна края на ризата върху него. Изгледа ни внимателно. Очите му се спряха по-продължително върху ръкавиците на Стела. Наведе се леко, за да огледа Дюи Хобсън, който все още седеше на задната седалка. После се извърна към нас с безизразно лице.

— Татко?

Една-едничка дума се отрони от устните ми — толкова тихо, че не бях сигурен дали някой, освен мен я чу.

Не съм сигурен какво точно очаквах да се случи. Може би мъжът да изтърве торбата и да се хвърли към мен? Сълзи може би. Прибързано обяснение на всички изминали години, накъсани думи, обхващащи две десетилетия заблуда, тайни и лъжи?

Господи, синко. Пораснал си и си станал мъж.

Липсваше ми, Татко. Всяка секунда.

Нищо такова не се случи.

— Трябва да влезем вътре — изрече той тихо, преди да се обърне и да закрачи бързо към къщата на хълма, преметнал торбата за боклук през рамо.

Двамата със Стела се спогледахме озадачено и го последвахме.

Беше оставил вратата леко открехната. Входната врата водеше към преддверие и широк коридор със стълбище от лявата страна и високи шкафове от дясната. Коридорът започваше от трапезария вляво и просторна кухня вдясно. Зад кухнята бе всекидневната, чийто под бе малко по-ниско от този на другите помещения, в която имаше масивна каменна камина и два кожени дивана, стол и канапе в същия стил. Прозорците на задната стена гледаха към просторен вътрешен двор и към сините води на протока Пюджет. По повърхността се виждаха малки корабчета, както и голям круизен кораб, отправил се на север, към Аляска.

Трябваше да помогна на Стела. Едва се държеше на крака. Ръката ѝ бе преметната през рамото ми. Беше се облегнала на мен и дишаше тежко и накъсано. От време на време потреперваше. През целия ден досега силите я напускаха и се връщаха без предупреждение. Преди по-малко от час, на фериботния терминал, бе получила прилив на енергия и изглеждаше достатъчно силна. Докато наближавахме къщата, дори виждах следи от момичето, което помнех през всички тези години. Започвах да осъзнавам, че нарочно се мъчи да изкара образа ѝ на бял свят, за да се надигне от сгъстяващата се мъгла на болестта, която я обгръщаше постепенно. И всяка поява на този образ си имаше цена, която скъсяваше все повече времетраенето на следващия период на нормалност.