Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Хобсън.

Следващ инструкциите като добро малко войниче. Дейвид кимна към един от екипа и посочи бронкото:

— Вземете каквото има, после почистете.

Мъжът разбра завоалираната команда и бързо се зае с изпълнението ѝ.

Дейвид насочи вниманието си отново към любопитния съсед с потника:

— Ти подпали всички тези пожари, нали?

— Аз ли?!

— Аха. Колите, къщата… Всичките са твое дело. Ти обичаш огъня. Затова подпали всичко. И уби също така тези хора.

— Добре, щом казваш, значи най-вероятно съм го направил.

— Когато полицаите пристигнат, ще им кажеш какво си направил и колко доволен си бил, докато си го вършил. После, като приключиш и те запишат всичко, знаеш ли какво ще сториш?

Лицето на мъжа не изразяваше никаква емоция. Все едно беше празно.

— Ще отидеш в онази горяща къща и ще седнеш във всекидневната. Точно там, в средата ѝ, ще си намериш удобно местенце за сядане. Ти харесваш огъня.

— Добре. Харесвам огъня.

— Преди това обаче, когато аз си тръгна — продължи Дейвид, — искам да използваш този твой пистолет — да застреляш труповете в джипа до един, след което да хвърлиш пистолета в храстите ето там. Не прекалено далеч обаче. Не искаме да затрудняваме местните.

— Няма да е учтиво.

— Със сигурност няма да е учтиво, господине.

Дейвид видя някаква жена да го наблюдава иззад завесите на втория етаж на съседната къща. Помаха ѝ. Нямаше значение, че го е видяла. И без това никой нямаше да ѝ повярва. Обърна се към мъжа с потника:

— Още нещо.

— Да?

— Мислиш ли, че изглеждам добре?

Мъжът килна глава. Ветрецът развяваше острата му коса.

— Вие сте може би най-грозният човек, когото съм виждал през живота си.

— Не си много умен, нали?

— Не, не съм.

— Аз съм най-прекрасният мъж, когото си виждал.

Мъжът обмисли това, след което се съгласи:

— Да, предполагам, че е така.

Дейвид го остави да чака ченгетата и се качи на задната седалка на средния „Форд Експедишън“ до Латрийс Оливър, която човъркаше някакво лющещо се черно петно на болната си ръка. Той поклати глава и погледна назад тъкмо когато потегляха.

— В къщата имаше стая, боядисана в розово. Намерихме и кукла.

— Още едно дете? — попита Оливър.

— Възможно е — Дейвид погледна отново към къщата. — Ками Брадъртън може все пак да е родила.

— Чудя се какво ли ще може да прави.

— И аз се чудя — отвърна Дейвид.

— Някой следва ли ни?

Звъненето в ушите ми все още не бе заглъхнало, но поне намаляваше. Болката също.

Стела разкопча предпазния колан и се извърна назад, за да погледне през задното стъкло.

— Не съм сигурна. Трафикът е прекалено натоварен. Виждам три бели коли, но не разпознавам шофьорите. Мисля, че всичко е наред.

Светофарът пред нас светна червено. Направих бърз десен завой, за да не спирам. Бяхме някъде в центъра на Кармел. Колите постоянно се увеличаваха, понеже хората тъкмо тръгваха на работа.

— Трябва да излезем на магистралата. Или може би да намерим друг автомобил.

— Джак, трябва да погледнем в какво състояние е рамото му.

— Налага се да се движим.

— Цялата седалка е в кръв.

— Кожена е. Кръвта се измива лесно. Трябва да продължим.

— Не за тапицерията ме е грижа. Той може да умре.

Направих ляв завой по Севънтийн Майл Драйв.

— Има ли нещо, което може да използваме, за да го вържем? Буден ли е?

Стела щракна с пръсти пред очите на Дюи Хобсън.

— Буден е, но не е твърде адекватен. Г-н Хобсън, чувате ли ме?

Нищо.

— Може в багажника да има въже.

— Не мисля, че ще ни нарани.

— Не може да си сигурна.

— Дюи, възнамеряваш ли да нараниш Джак Тач?

Мълчание.

— Възнамеряваш ли да нараниш мен?

Мълчание.

— Ами Ками Брадъртън?

— Ще ѝ кажа „здрасти“ от Дейвид, след което ще я убия. — Той вдигна отново палец и показалец, сякаш стреля с пистолет. — Пат, пат! Два пъти един след друг, право в челото.

— А планираш ли да нараниш някого другиго?

Мълчание.

Намръщих се:

— Когато Дейвид ми каза да насоча пушката към Хобсън, така и направих. Не можех да се контролирам. Сигурно щях и да го застрелям, ако ми беше наредил. Ти знаеше. Затова стреля до ухото ми — за да не чуя думите му. Какво, по дяволите, беше това?

Стела се обърна и се настани удобно в седалката.

— Дейвид може да бъде много убедителен — каза.

— Тоест?

— Не ми обясниха с подробности — отвърна тя. — Според госпожа Оливър Дейвид бил специален като мен и можел да бъде много убедителен. Затова внимателно следяха всичко, което той ми казваше и всичко, което му казвах аз. Държаха го съвсем сам в една малка стаичка. Не можехме да си говорим истински. Бяхме като лабораторни мишки, под тази ярка светлина, всички тези очи и уши, които ни следяха под лупа. Много ми беше жал за него, затова ходех.