Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Тръгвай — прошепна Стела само с устни. — Моля те… Тръгвай. Давай! Давай!

Подчиних се.

Двигателят на мерцедеса оживя с мощен рев. Включих на задна, натиснах педала на газта до дупка и завъртях колата. Гумите изсвириха по асфалта и захапаха здраво настилката, когато превключих предавките и подкарах с бясна скорост по Уиндмор Роуд, а задницата поднасяше на завоите. Не бяхме изминали и половин километър, когато покрай нас в обратна посока прелетяха три бели „Форд Експедишън“, насочващи се към къщата.

Звъненето все още отекваше в главата ми, но не успя да заглуши звука от приближаващи се сирени.

Стак дочу нещо.

Добре де, на Стак му се стори , че дочува нещо.

Проклетият му слух.

Приближи се до стълбището, зачуди се дали да не вземе пушката на мъжа в бяло, но после реши, че и магнумът ще свърши работа.

Прекрачи трупа, опитвайки се да държи револвера в готовност, и се заизкачва по стъпалата, като се хващаше за парапета. Успя да направи три или четири крачки, преди писъците в мускулите и ставите да му напомнят, че не е пил хапче от предната нощ. Тракащото шишенце в десния му джоб (да не говорим за боеприпасите в левия) не му помагаше много да прикрие местоположението си, но, да си кажем право, лошите трябваше да са много тъпи, за да не забележат осемдесет и две годишен мъж, който се изкачва с триста зора по стълбите в някакво старческо преследване. Даже малко се надяваше да го гръмнат, преди да се изкачи догоре, за да не му се налага да се катери още.

Този път, когато дочу нещо, бе сигурен , че е дочул нещо. Прокашляне.

Стак направи още една крачка.

— Аз съм пенсиониран детектив от полицията и ме сърбят ръцете да застрелям някой незаконно проникнал в дома ми нещастник вече почти две десетилетия. Чувството при последния подобен случай бе истински приятно. Не те знам кой си, но по-добре се омитай от къщата ми, преди да съм изкачил последното стъпало.

Изкрещя го почти на един дъх и дробовете му останаха без кислород. Наложи се да си вземе малка почивка на дузина стъпала от върха. Не седна, въпреки че му се искаше. Вместо това остана прав, вкопчен в парапета — единственото нещо, което го възпираше да не се строполи надолу като мъжа преди малко. Пое си няколко пъти дълбоко въздух.

Никога не бе имал проблеми със сърцето.

Списъкът с нещата, които не бяха наред в тялото му, бе предълъг, но цъкалото не бе включено в него. Но ако болката в лявата част на гърдите му значеше онова, за което си мислеше, то сърцето му щеше да заеме още един ред в здравните му осигуровки.

Тъпата болка в гърдите и тежкото туптене му напомниха за дните, когато играеше футбол в гимназията. Преди един куп години. Спомените полека-лека си пробиваха път от някакво отдавна прашасало място в главата му и излизаха на бял свят, все едно случилото се бе вчера. Мозъкът на Стак често му въртеше подобни шегички.

Не можеше да си спомни какво е вечерял преди два дни или кой сериал е гледал за последно, но точно в този миг изникна мирисът на мокра трева и пръст на полето зад фермата на Макинтош. Спомни си как слънцето проби облаците от изток за пръв път от миналата есен. Болката, когато Хенри Отър мина през линията, излъга Дарил Лъдинг и се вряза в него с рамо. Сети се как, когато ударът дойде, съзнанието му заповяда да задържи топката и той смяташе да направи именно това, но когато противниковият играч се сблъска с него, се чу острото пукане на няколко счупени ребра, всичкият въздух изскочи от дробовете му, а сетне го заля вълна от най-ужасяващата болка, която бе изпитвал. Топката се изплъзна от ръцете му и се приземи в обятията на Ърни Нийдърт, който се затича и отбеляза тъчдаун. Всичко за секунда или две, докато потрошеното тяло на Стак се свличаше на земята.

Усещането в гърдите му в момента не беше кой знае колко по-приятно от онова отпреди почти седемдесет години. Сега дълбоката, изгаряща болка се загнезди в гръдния му кош и се промъкна през лявата му ръка чак до пръстите, все още обвити около парапета.

На Стак хич не му се умираше. Беше прекалено упорит, за да умре, и нямаше да се строполи по собствените си стълби и да приключи живота си, прегърнал никаквеца, проснал се там.

Без да обръща внимание на болката, Стак стисна здраво перилата и се набра напред. Краката му го изстреляха две стъпала нагоре като автомобилни бутала. Гърдите му пламнаха в знак на протест, но преди болката да овладее тялото му, Стак стисна парапета и изкачи и последните две стъпала. Срина се на пода на коридора. Дишането му беше накъсано, от ъгълчето на устата му бе провиснала слюнка.