Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Хобсън не отговори. Очите му бяха приковани в някаква точка от отсрещната страна на улицата.

— Би ли отишла при баща ми? Знаеш ли къде е той?

— Той скоро ще дойде — отвърна Хобсън.

— Кой, баща ми ли?

— Не. Дейвид. Движеха се плътно зад мен.

Погледнах Стела. Тя вече тичаше из кухнята, събираше дрехите ни в торбите, прибираше книгите от масата.

Големият кухненски прозорец се строши на парчета половин секунда преди да чуя изстрела.

Куршумът улучи Хобсън в лявото рамо. Той се люшна назад, но остана на крака.

В средата на Уиндмор Роуд бе спрял бял джип. Жената, която бе стреляла по нас, стоеше до отворената предна лява врата, беше облечена в дълъг бял тренчкот. От дулото на никелирания ѝ полуавтоматичен пистолет се издигаше тънка струйка дим. На лицето ѝ бе изписано самодоволно изражение.

— Залегни! — изкрещях аз и клекнах под прозореца с надеждата, че тухлите ще успеят да спрат куршумите.

Хобсън не помръдна. Стоеше изправен, докато ризата на рамото му бавно се обагряше в червено.

Още три куршума разтрошиха стената зад нас. Пресегнах се и дръпнах крака на Дюи. Той загуби равновесие и падна на пода до мен.

Стела дотича от другата стая с пушката и багажа ни в ръцете.

— Съседите ще извикат полиция. Трябва да се махаме оттук!

Още един изстрел. Куршумът улучи високия лампион в ъгъла.

Надигнах глава предпазливо, колкото да видя какво се случва отвън.

— Мисля, че са трима. Излизаме, удряме ги с цялата огнева мощ, с която разполагаме, и тичаме към колата. — Метнах раницата на гърба си, завързах торбата на Стела и проверих пушката. — Излизаме на „три“. Готова ли си?

Стела кимна.

Още един куршум рикошира от тухлите точно под перваза на прозореца.

Започнах отброяването. Преди да стигна до „две“, зад първия джип спря още един.

Стак дочу как някой се изтърси тежко на пода точно над главата му, след което се изтърколи по стълбите. От току-що пробития отвор между тоалетната и втория етаж се сипеха парченца гипс.

Тъй като обичаше да прави по няколко неща едновременно, когато отиде за бира до кухнята, Стак използва възможността да напълни левия си джоб с двайсет и деветте патрона калибър .357 от кутията в чекмеджето до хладилника. Това бяха всички амуниции, с които разполагаше. Отвори барабана, изхвърли трите празни гилзи и ги замени с нови. После пусна водата в тоалетната, бутна вратата и пристъпи обратно във всекидневната си.

Мъжът, който слезе по стълбите от втория етаж по трудния начин, лежеше срещу вратата на дрешника. Бялото му палто се бе усукало около тялото му. Десният му крак се бе оплел в ремъка на пушката, окачена на рамото му и скрита под палтото. Фибулата му бе строшена между коляното и глезена му, бе пробила кожата и се подаваше навън през дупка в белите му панталони. Ако мъжът бе още жив, щеше да си има доста главоболия с този крак. От позицията, в която бе застинал, си личеше, че един или повече от куршумите на Стак са го улучили между краката и са излезли откъм кръста му. И двете рани изглеждаха доста по-болезнени от счупването.

Стак замръзна в средата на всекидневната — не от шок или от уплаха, а понеже слухът му изневеряваше и той не можеше да чуе има ли още хора на горния етаж.

От ъгълчето на строшения прозорец двамата със Стела наблюдавахме как Латрийс Оливър излиза от джипа.

Лявата ѝ ръка бе превързана пред гърдите ѝ, частично скрита под палтото. И да беше въоръжена, не успях да забележа.

Възрастната жена огледа улицата, после се съсредоточи върху надупчената от куршуми фасада на малката къща, където бе живяла Ками Брадъртън.

— Тук ли си, сладка моя Стела?

Стела, все още приклекнала от дясната ми страна, понечи да се изправи. Поклатих глава. Тя замръзна на място.

— Знам, че всичко бе случайно, скъпа — продължи Оливър. — Не си искала да ме нараниш, нали? Всичко стана заради него — Далтън, Проповедника, както и да се нарича тези дни. Той те е заблудил с малкия си план за бягство, наговорил ти е разни неща, нали? Неверни неща. И нито един въпрос от рода на „ Искаш ли да си тръгнеш?“ Вместо това той те отне от мен и те изостави — малко птиченце извън клетката си, обречено да се лута насам-натам със счупени криле. Може да се върнеш, Стела! Знаеш, че те обичам. Никой не те обича толкова силно! Ще ти простя онова, което ми причини!

Стела се размърда, но не каза нищо. Оливър пристъпи по-близо до къщата. Видимо щадеше левия си крак.