Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Бе ред на Стела да се пресегне зад гърба си. Извади чифт латексови ръкавици от кутията на плота и ми ги подаде, след което надяна друг чифт. Чак тогава отвори очи, огромни, ярки и жизнени, докато галеше бузата ми и линията на челюстта ми.

Прекарахме следващите няколко часа в изследване на телата си с ръце в ръкавици. Внимателно се докосвахме, без да се докосваме. Мълчалив танц с прекрасна хореография. Беше невероятно. Когато най-сетне заспахме, разделени от взетия назаем чаршаф, и двамата бяхме изтощени. А аз най-накрая се почувствах завършен.

Стак не помнеше кога точно е заспал, но по болката в схванатия си врат можеше да каже със сигурност, че е било преди доста време. Шестте празни бирени кенчета на масичката до него подкрепяха тази теория, а непреодолимата нужда да изпразни пикочния си мехур окончателно затвърди подозренията му.

Наведе се напред и погледна през прозореца.

Трите бели вана бяха отсреща, където ги бе видял за последно.

Нощта бе отстъпила мястото си на приглушената сивкава светлина на питсбъргското утро.

Вановете си бяха там. Вътре в тях не се забелязваше никой.

Може би просто ставаше параноичен. Макфиърсън в къщата отсреща имаше фирма за ВиК услуги. Може пък да си беше купил нови ванове и да ги беше паркирал пред дома си. Естествено това не обясняваше защо бягаха. Всеки път, когато излезеше навън, всички потегляха и бързо изчезваха нататък по улицата само за да се върнат не след дълго. Не помнеше колко пъти бе повтарял упражнението.

Може би тръгваха, понеже виждаха револвера. Пияно старче с патлак — и той би избягал при подобна гледка. Но това пък не обясняваше защо се връщаха. Не обясняваше защо никой не бе повикал полиция. Точно сега сигурно щеше да се зарадва на неочаквано посещение от момчетата в синьо. Щеше да провери телефона за всеки случай, когато се връщаше от тоалетната, но бе сигурен, че ще е също толкова безмълвен, колкото и предните пъти, когато вдигаше слушалката.

Магнумът му стоеше на масичката до празните кенчета от бира. Стак го взе и се изправи. Цялото тяло го болеше. Опита да се задържи прав, като се опря на стола. Дали заради изпитото, или заради внезапното движение, но му се зави свят. Пред очите му за секунда всичко стана бяло, после се избистри.

С оръжието в ръка закрачи към малката тоалетна под стълбите. Дъските скърцаха под стъпките му.

Вече бе в тоалетната, когато чу друго изскърцване, този път от дъска на втория етаж.

Събудих се от някакъв странен дращещ звук.

Мозъкът ми се пробуди преди тялото и в съзнанието ми изникна образът на едра мишка в къщата, която бяхме заели от Ками Брадъртън, с миниатюрни лапички, които ровят в стената, докато животинчето се опитва да избяга, а наоколо се вдига прах, който се трупа на малки купчинки до розовите му крачета. От другата страна на стената имаше свобода, но трябваше да си я извоюва.

Очите ми се отвориха рязко.

През прозорците нахлуваше слънчева светлина.

Двамата със Стела бяхме заспали в кухнята, на малкото пространство на пода между плота и кухненския остров. Тя още спеше. Дочувах тихото ѝ дишане до мен.

Дращене.

Още дращене. Идваше от една от спалните.

Станах тихо, прерових купчината дрехи, взех джинсите си и ги обух. Намерих пушката там, където я бях оставил — на кухненския плот. Внимавах да не вдигам шум. Знаех, че е заредена и готова за стрелба. Вдигнах предпазителя с показалеца си и се запромъквах по късия коридор.

Открих го в розовата стая.

Мъж, висок около метър и седемдесет и осем, със сплъстена кестенява коса, леко прошарена със сребристи нишки, затъкната под шапка от рода на кожените ушанки, използвани от ловците. Носеше мръсни джинси, кафяви ботуши и синя памучна риза.

Пушката му, подобна на ловджийска, бе облегната прилежно в ъгъла.

Мъжът бе с гръб към мен и трескаво драскаше по стените с дебел черен маркер.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

С насочена към него пушка безшумно обиколих стаята по външната стена, покрай дрешника, покрай ъгъла, докато най-сетне се оказах достатъчно близо да взема оръжието му. Прекарах ремъка му през главата си и я метнах зад гърба си, след което отново насочих моята пушка към мъжа.