Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Значи нямаш представа кой е?

— Тогава не знаех, но сега вече знам. Така мисля. Благодарение на теб.

— Кой е той?

Тя приплъзна празната си чаша към мен:

— Подобна информация няма да ти излезе безплатно, Пип.

Забърках ѝ ново питие, трето поред, и ѝ върнах чашата.

— Внимавай да не се напиеш.

— Много добре са ми известни ефектите на алкохола — отвърна тя и отпи сериозна глътка.

Все още бях на първата чаша. Бях изпил около половината.

Стела остави питието си и взе годишника от купчината книги до нея. Отгърна на една от страниците с подвити ъгълчета и посочи снимката на Джефри Далтън.

— Не мога да съм сто процента сигурна, но мисля, че е той. Тук е значително по-млад, така че е трудно да се каже. Замълчах си, когато ми показа книгата за пръв път, понеже ми се струваше невероятно. Помислих си, че може би просто съзнанието ми иска да е той. Но колкото повече си припомням за онази нощ, толкова повече се убеждавам, че това е мъжът с черния понтиак.

Джефри Далтън.

— Стига сме говорили за това. За тази вечер е достатъчно. — Стела се пресегна, взе бутилката текила и отпи направо от нея. Усмихна се и я сложи пред мен: — Твой ред е, Пип.

— Опитваш се да ме напиеш? Мен, алкохолика професионалист?

Ухилих се, взех бутилката и отпих. Познатата топлина се разля по гърлото ми. Изтрих уста с опакото на ръката си.

— Да изиграем една игра — палаво се усмихна Стела и бутна чиниите настрани. — Трябва да разделим прането. Цветните дрехи отиват ето тук… — Тя плъзна ръкавиците си в дясната страна на масата. — А белите — ето тук, до теб. Играта се казва „Никога преди не съм…“

Изкисках се:

— Това сме го играли в пети клас.

— Но никога не си играл с мен.

Започваше да ми харесва как се развиват нещата. Стела постави бутилката текила между нас.

— Играл си преди, така че знаеш правилата. Ще започна с нещо от рода на: „Никога преди не съм яла пържени картофки.“ Ако си ял пържени картофки, имаш две възможности: или пиеш, или оставяш някоя дреха на масата.

Придърпах с крак раницата си по-близо. Стела поклати глава:

— По време на играта няма да може да разчитаме на съдържанието на багажа си.

Опитах се да запазя невъзмутимо изражение, но съдейки по усмивката на Стела, не се справих кой знае колко добре. Тя скръсти ръце върху масата:

— Никога преди не съм карала велосипед.

— Наистина ли?

— Исках навремето, особено като видях твоя, но госпожа Оливър се боеше, че мога да падна и да се нараня. Докторите са… проблематични… в моя случай. За болница и дума не можеше да става. Затова тя бе много внимателна какво и как правя. Ако имаше и най-малка вероятност да се нараня, въпросното действие бе отхвърляно.

Не можех да си представя как бих израснал без велосипед. Да нямам онази свобода на две колела. Да съм лишен от това забавление.

Стела се прокашля и кимна към бутилката:

— Според мен би трябвало да отпиеш или да сложиш дреха към купчината с прането.

Усмихнах се, взех шишето и отпих.

— Пъзльо.

— Просто се опитвам да наваксам. Никога досега жена не ме е надпивала.

— Подгответе се да получите безценен урок, млади господине. Ваш ред е.

Замислих се за секунда:

— Никога преди не съм живял в къща с басейн.

— Харесвах басейна — отвърна Стела, преди да съблече белия си потник и да положи началото на купчината бели дрехи. Облегна се назад. Оставаха само обувките ѝ, джинсите и белият сутиен. Трептящото пламъче на свещта танцуваше по мургавата ѝ кожа.

Пресегнах се към бутилката и отпих. Господи, колко красива беше!

— Очите напред, Пип — каза Стела. — Продължаваме ли?

Кимнах.

— Никога преди не съм имала приятели на моята възраст, с които да си играя.

— Никога? Че с какво си се занимавала по цял ден?

— Четях, разбира се. Изчетох сума ти книги. Двете с госпожа Оливър понякога играехме карти или настолни игри. Когато бях малка, на пет или шест години, се опитаха да ми намерят приятел. Докараха едно момиче да си играем. Спомням си как госпожа Оливър ме облече — дълги ръкави и най-дългия чифт ръкавици. Казваше се Ребека. Играхме си почти час, а госпожа Оливър и поне четирима други стояха и ни наглеждаха. Тогава не разбирах какво толкова мога да направя — бях твърде малка. Отначало ни наблюдаваха внимателно, но сетне се отплеснаха. Никой не видя как Ребека посегна към лицето ми. Искаше да махне някакво мъхче или нещо от този род. Всичко се случи толкова бързо. Когато запищя, я дръпнаха назад и я отведоха. Така и не разбрах какво се е случило с нея. Казаха ми, че е дъщеря на един от готвачите, но подозирам, че просто са я отвлекли. — Стела кимна към бутилката. — Сигурна съм, че си имал приятели, така че трябва да избереш какво следва.