Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Има пакет кренвирши, половин бутилка текила „Патрон“, около една трета от бял хляб и три кенчета диетична кола. Хлябът не е плесенясал, а срокът на годност на кренвиршите изтича следващата седмица. Като се има предвид, че и електричеството не е спряно, бих предположила, че са се изнесли по спешност, и то неотдавна. Всъщност съм напълно сигурна, че са тръгнали вчера.

— Как може да си толкова уверена?

Тя затвори вратичката на хладилника и посочи към календара, закачен за нея с четири магнитчета от „Пица Хът“:

— Понеже всички дни до днешния са зачеркнати. Освен това се обзалагам, че много обичат пица — никой няма четири магнита от едно и също място, освен ако не задоволява някакъв непреодолим импулс.

— Дънк каза, че Ками се местела доста. Може да сме я изпуснали за съвсем малко.

Стела се облегна на кухненския плот.

— Много любезно от нейна страна да ни остави храна. Направо умирам от глад.

— Не може да стоим тук.

— Защо?

— Тя не си е тръгнала току-така. Ами ако хората в бяло идват?

— Ами ако вече са били тук и са си заминали? Ами ако тя се върне? Бягам от четири години и съм оставала в къщи като тази. Всичко необходимо е в чантата ми. Ако останех на подобно място за седмица и се наложеше да избягам поради някаква причина, щях да си взема само торбата. Щях да оставя къщата също толкова празна, колкото тази тук. Ками може да се върне и ако тръгнем сега, ще я изпуснем. Първата година, след като се махнах от къщата, живеех в постоянен страх. Животът ми бе определян от поредица „ами ако“. Сетне се научих да се доверявам на инстинктите си, а те точно в този момент ми казват, че тук е безопасно, поне за една нощ. Вероятно все още ни търсят в Невада.

— Но те може да дойдат за Ками Брадъртън.

Стела сложи ръка на бедрото си:

— Не обсъдихме ли току-що мнението ми за „ами ако“-тата? Понеже това ми звучи точно като „ами ако“.

Знаех, че няма да отстъпи, а пък и истината беше, че няма къде другаде да отидем. Можеше да се качим във „взетата назаем“ кола и да поемем накъдето ни видят очите, но това ми се струваше безразсъдно. Адреналинът ми бе помагал да продължавам да се движа цял ден и голяма част от нощта, но сега, когато спрях, усещах как силата се изцежда от мен. Не бях в състояние да шофирам. Можеше да отседнем в хотел, но щеше да създаде следа на хартия, дори да платяхме в брой, а трябваше да избягваме да оставяме каквито и да било следи. Освен това хотелите струваха пари и въпреки че засега имахме, все някога щяха да свършат.

— В интерес на истината е оставила вратата отключена — казах най-накрая аз.

Стела се усмихна:

— Абсолютно си прав. Схващаш бързо, скъпи мой Пип.

— Една нощ — настоях аз.

— Една нощ — съгласи се Стела и взе да рови из шкафчетата. — Ако донесеш багажа ни от колата, ще видя какво мога да измисля за вечеря.

Така и направих, но за всеки случай ѝ оставих пушката.

Стак придърпа любимия си стол до прозореца, гледащ към улицата, около десетина минути след като белият ван се върна. Седеше там, когато дойде и вторият, после и третият. Обикновени бели ванове с голяма плъзгаща се врата отстрани. Без каквито и да било надписи или отличителни знаци. Беше почти убеден, че са шевролети, но от този ъгъл не можеше да каже със сигурност. Преди час бе излязъл отново, този път с револвер в ръка, и вановете отново бяха избягали, преди да ги приближи достатъчно. Беше успял да зърне част от регистрационния номер на единия, но не го докладва. И какво точно щеше да каже на полицаите? Че някой паркира на неговата улица? Трима „някои“ паркират на неговата улица? Когато беше новобранец, бе получавал подобни обаждания и знаеше, че никой не ги приема сериозно. Без значение, че беше бивш детектив — за тях щеше да е поредният старец, който им губи времето.

До любимия си стол бе поставил любимата си разнебитена метална масичка. Върху нея стоеше опаковка с шест бири „Айрън Сити“. Беше изпил две досега и когато приключи втората, не губи излишно време, а направо се пресегна за третата. Измъкна кенчето от пластмасовия пръстен, който го придържаше към останалите, отвори го и отпи три големи глътки, преди да го остави върху масичката. Знаеше, че Фогел не би одобрила, но Фогел я нямаше, а пък на него много му се пиеше бира. Беше пробвал да ѝ позвъни три пъти през изминалите няколко часа, без особен успех. Предположи, че си е изключила телефона. Когато се опита да ѝ се обади за четвърти път преди двайсетина минути, откри, че и собственият му телефон не дава признаци на живот.