Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела се събуди чак когато наближихме Стоктън, Калифорния. Преди на няколко пъти бе измърморвала насън по нещо несвързано. Цветът се бе завърнал по страните ѝ и слава Богу, бе спряла да се поти. Дори да имаше треска преди, на пръв поглед вече нямаше, въпреки че не можех да знам със сигурност. Чудех се дали да не я събудя, особено когато състоянието ѝ видимо се подобри, но после размислих. Каквото и да беше това — състояние, болест, проклятие, глад, — езерото бе помогнало, но все още се нуждаеше от отдих. Затова, колкото и успокояващо щеше да ми подейства да чуя гласа ѝ, трябваше да мисля първо за нея, затова я оставих да си почива.

Когато знаците, че приближаваме Стоктън, започнаха да се появяват, Стела се размърда под одеялото, главата ѝ се люшна и очите ѝ бавно се отвориха.

— Жадна съм — успя да изрече тя.

Подадох ѝ бутилка минерална вода.

— Спрях да заредя преди час и накупих провизии. Имаме вода, „Кит Кат“, бисквити „Орео“ и малко „Чийтос“.

— Не си много по здравословното хранене, а, Пип?

— Леля Джо казваше, че е по-добре човек да яде боклучава храна. Предпазва имунната система да не се измързеливи прекалено.

— Иска ми се да вярвам, че се шегуваш, но съм почти сигурна, че си сериозен. — Стела развъртя капачка и изпи почти половината вода на един дъх. — Колко спах?

— Около два часа.

— Много ли беше зле?

— Езерото ли?

Тя кимна.

— Мисля, че всичката риба е мъртва.

Тя се облегна назад на седалката и притвори очи отново. Въздъхна:

— Не исках…

— Видяха ни. Едно хлапе с лодка. Не се приближи достатъчно, за да види номера на колата. Поне така се надявам.

Очите ѝ се ококориха:

— Той е бил във водата?!

Кимнах.

— Доста далеч, когато започна всичко, но после се приближи към брега. Към нас.

Тя се извърна към мен:

— Но е добре? Не е умрял, нали?

Осъзнах какво ѝ се върти из главата. Ако рибата е измряла, защо момчето е живо? Нали и то е било във водата?

— Той не беше във водата. Лодката сигурно го е предпазила по някакъв начин.

Стела се отпусна и въздъхна отново.

Бавно влачещ се полуавтоматик в нашето платно (вече се движехме по път с двупосочно движение) ме принуди да натисна спирачката. Скоростта ни падна на сто километра в час.

— Но свърши работа, нали? Рибата?

Стела вдигна едната си ръка и я задържа между нас. Не трепереше.

— Колко дълго мислиш, че… колко време ти спечели?

Тя свали ръката си в скута.

— Ден, може би два, не повече.

— Значи просто ще направим подобен номер отново. Когато се наложи, ще намерим ново езеро или царевична нива, или…

Но тя вече клатеше глава:

— Научил си за царевичната нива от вестниците, нали? Ако репортерите вече не са при онова езеро, значи скоро ще бъдат. Новината ще стигне до местните вестници, може би и до телевизията. Дори да не влезем в националните новини, ще е просто отсрочка — до следващия път. Мъртви езера, мъртви поля, мъртви дървета… някой ще събере две и две и скоро журналистите ще започнат да съставят карти и да отбелязват всеки подобен случай. Някои белези могат да бъдат прикрити, Пип. Други обаче са прекалено големи. Ако пресата не ни открие, Оливър и останалите ще ни намерят. Сигурно и в момента слухтят за подобни случки. Госпожа Оливър го наричаше моята „целувка на смъртта“. Представям си как на нейната карта най-отгоре с големи черни букви е изписано „Целувката на смъртта на Стела“. Тогава няма да можем да се крием повече.

Невинаги откриват труповете, Пип.

— Тогава ще намерим друг лош човек. Някой, който заслужава да умре.

— Никой не заслужава да умре.

— Убиец, изнасилвач, някой, който наранява другите… — Не можех да повярвам колко лесно съзнанието ми се настрои на тази вълна, но когато поставих тази мисъл на едното блюдо на везната, а на другото — възможността да загубя Стела, разбрах, че наистина нямам избор. — Може би в Лос Анджелис. Ще отидем в парка, както си правила и преди, и…

— Няма — натърти тя. — Няма да убивам повече!

— Само още веднъж. Ще ни спечели цяла година, нали? Година, през която може да измислим друг начин. Някакво решение.

— Не искам да убивам.

— Ако хората в бяло ни открият… то тогава някой от тях… който и да е…

— Няма.

— Но те се опитват да ни наранят! Ако някой изобщо заслужава…

— Джак, моля те. Спри. Не ме е грижа какво ще означава това за мен и какво ще се случи. Няма да убивам повече. Искам да ми обещаеш, че ако отново ме втресе, ако повече не мога да се контролирам и се опитам да те спра, както направих на езерото, искам да ми обещаеш, че няма…