Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Номерът в телефонния указател завършваше на 371-1050.

Той набра кода на областта, след това 371-1051. Тук също му отговори автоматичен телефонен секретар.

371-1052. Телефонен секретар.

371-1053. Телефонен секретар.

371-1054. Телефонен секретар.

371-1055. Телефонен секретар.

Номерата от 371-1063 до 371-1081 изобщо не отговаряха. Телефонът звънеше, докато изтечеше определеното от телефонната компания време, след което прекъсваше.

Обмисляше да се откаже, когато набираше 371-1097.

— Сандърс. — Нито „здравейте“, нито каквото и да било друго приветствие. Само име. Промърморено повече като случайно хрумнала мисъл, отколкото като отговор на телефонно обаждане. — Кой е на телефона?

Стак отвори уста да проговори и осъзна, че всъщност не е обмислил какво да отвърне, ако в действителност попадне на жив човек. Прокашля се:

— Търся Калвин Гърни. Мисля, че е куриер при вас.

Стак много добре знаеше, че Гърни е умрял през 1978 година в къщата на Нетълтън, но реши, че ако ще разлайва кучетата, няма смисъл да стъпва на пръсти.

— Кой? — отвърна гласът.

— Калвин Гърни.

— Откъде взехте този номер?

— Де да знам. Телефонният секретар ме прехвърли.

— Шибана машина. Задръжте така.

Дочу се шумолене на хартия, после гласът се обади:

— Не виждам никого с подобно име.

— Калвин ми каза, че ако го няма, мога да потърся Юра Кап.

Юра Кап бе умряла през 1986 година — четиресет и седем годишна жена, открита обгорена, но не точно.

— И това име го няма при мен.

— Ами Анди Олин Флак?

Трийсет и три годишния любител на малки деца, захвърлен в алеята срещу апартамента на Тач.

— Флак ли? Флак не работи тук поне от десетина години. Кой се обажда?

Стак се замисли за секунда.

— Ричард Нетълтън.

Обаждането прекъсна.

Когато се опита да набере отново същия номер, никой не вдигна.

Стела спеше.

Отначало на пресекулки, дори се мъчеше да остане будна, но скоро след това, когато погледнах към нея, видях, че книгата се е свлякла в скута ѝ и главата ѝ се е отпуснала на една страна. Дори и в дрямката ѝ обаче треморът не спираше. Дишането ѝ постоянно се променяше — от равномерно към накъсано, отново и отново. В един момент тялото ѝ се разтресе толкова силно, че тя се събуди. Кожата ѝ бе сивкава. Изглеждаше все едно има треска, но не смеех да докосна челото ѝ, за да се убедя.

Изрече:

— Работех там заради парите.

Казах ѝ, че няма нужда да ми дава отчет.

— Знам — отвърна тя и отново се унесе в неспокоен сън.

Бяхме на Магистрала 88, току-що подминали Догтаун, когато играта загрубя.

От високоговорителите на мерцедеса избухна статичен шум.

Не онази статика, която постепенно превзема песента, когато радиото започва да губи обхват, а агресивен, остър, враждебен шум, почти два пъти по-силен от Майкъл Стайп и група REM, които преди миг бяха прекалено заети да губят търпение 27 27 Песента „Losing My Religion“ на REM излиза през 1991 година. — Б.пр. . Мерцедесът подскочи и цялата му електроника изключи за миг. Стрелките на арматурното табло светнаха по-ярко, отколкото би трябвало, а щом статичният шум изчезна, се върнаха в нормалното си състояние.

До мен Стела се изправи рязко. „Големите надежди“ падна на пода. Стела се взря напрегнато през предното стъкло, после се извърна назад и встрани.

— Отбий.

— Моля?

— Отбий!

Натиснах спирачката и извих кормилото вдясно. За разлика от джипа, мерцедесът леко поднесе, но успях да запазя контрол върху колата, докато излизахме от платното, приплъзвахме се по чакъления банкет и най-сетне спряхме. Колите профучаваха покрай нас с надути клаксони. Един ръждясал „Шевролет“ пикап замалко да ни отнесе.

Още преди да спрем, Стела бе откопчала колана си и бе отворила вратата. Изскочи от колата, прескочи дървената ограда, издигната на два-три метра от магистралата, и се затича през откритото поле.

— Чакай! — извиках.

Дори да ме чу, не реагира. Заобиколих колата и хукнах след нея.

Насред полето имаше малък хълм. Когато стигнах до билото му, видях Стела, вече от другата страна, да тича към някакъв голям водоем (по-късно щях да науча, че е езерото Каманчи). Нямах представа защо се е устремила към него, нито откъде знае за съществуването му, понеже от магистралата не се виждаше нищо, но определено това бе целта ѝ.

Спуснах се по хълма и я заварих досами водата трескаво да смъква ръкавиците си.

— Назад, Джак!

Когато не помръднах, тя изръмжа през рамо:

— Назад!