Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Отиваме в Кармел, Калифорния — отвърнах аз. — Открих Ками Брадъртън.

Разказах ѝ какво бе споделил Дънк.

— Трябва ни нова кола.

— Не съм сигурна какво точно пише — „Уиндмор“ 803 или 303 — каза Фогел намръщено, докато се вглеждаше в най-горното листче от бележника, което отмъкна от мотелската стая в „Чеснът“. След като предпазливо натърка хартията с молив, успя да разчете набързо надраскания адрес… и още някаква дума.

Нокията бе залепена за ухото ѝ. От другата страна на линията бе Стак.

— А другото? Думата „Чартър?“ с въпросителна накрая — сигурна ли си за нея?

— Да, така мисля.

— Познато ми е. Чувал съм го или съм го виждал някъде.

— Къде?

Стак млъкна за секунда.

— Ще ти звънна след малко.

И затвори.

Беше спряла на паркинга към някакъв едноетажен универсален магазин на края на Фалън. Батерията на нокията бе умряла окончателно, затова си купи зарядно с адаптер към запалката на колата, след което се обади на Стак.

Не възлагаше кой знае какви надежди на този бележник. Не можеше да е сигурна, че Тач е бил точно в тази стая, а и дори да е бил, не беше сто процента уверена, че той е човекът, написал адреса. Можеше да е някой гост (имаше предвид посетител) отпреди месеци или дори години.

Детективът, който пое случая в „Чеснът“, искаше да я задържи, но нямаше задоволителна причина, затова след двайсетина минути заяждане тя си тръгна с полицай Джън и взе колата си от паркинга на Клуба за джентълмени „Майк“. Беше ѝ наредено да напусне града — в стил „Дивия Запад“. Очевидно в Невада все още постъпваха така.

Полицай Джън несъмнено бе получил указания да я следва по петите. Беше спрял през две коли от нея на паркинга на универсалния магазин, без дори да направи опит да се прикрие. Фогел му помаха.

Минаха десет минути, преди нокията да изчурулика.

Фогел натисна зеления бутон.

— Не успях да изровя нищо за „Уиндмор“, но думата „Чартър“… сетих се къде съм я виждал. Спомняш ли си Калвин Гърни?

Главата на Фогел още я цепеше, но въпреки това почувства как зъбните колелца вътре се завъртат полека-лека.

— 1978 година?

— Аха. Единствената идентифицирана жертва през онази година. Един от тримата, които открихме в къщата, където Нетълтън се бяха самонастанили. Последната му месторабота, за която имахме сведения, бе като куриер във фирма „Чартър Фармасютикълс“, близо до Чадс Форд, Пенсилвания. Чадс Форд е на четири часа и половина път от Питсбърг.

— Няма ли улица „Уиндмор“ наблизо?

— Не виждам такава на картата, но ще продължа да търся. Ще изровя каквото мога и за „Чартър Фармасютикълс“.

Фогел разтри слепоочията си.

— Мога да се кача на първия самолет и да съм там още тази нощ.

— Това е несигурна следа. По-добре да стоиш където си и да дебнеш, да не би да се върне в стриптийз клуба — предложи Стак.

— Той приключи тук. Мисля, че намери онова, което издирваше.

— Момичето?

— Аха.

— Ти видя ли я? Как изглежда?

Фогел не беше твърде сигурна как да опише онова, на което стана свидетел предната нощ. Най-накрая се спря на една дума:

— Опасна.

— Звучи логично.

Фогел погледна към полицай Джън. Този път той ѝ махна.

— Ще ти се обадя, като кацна.

Очите на Дейвид се отвориха рязко.

Устата му беше пресъхнала.

— Сънуваше нещо — обади се Латрийс Оливър от задната седалка.

Той затвори отново очи и се облегна назад. Ревът на частния реактивен самолет обикновено го успокояваше, но този път не можеше да се отпусне. Предпочиташе тези пътувания да са без нея, но тя бе настояла. Винаги настояваше, когато бе замесено онова момиче.

— Колко още остава?

— Още няколко часа, докато кацнем, после още един час с кола.

— И тя ще е там?

— Да, плюс това потвърдихме, че и Стела, и момчето са на път. Всички на едно място. Колко удобно — каза Оливър. Дъхът ѝ смърдеше почти колкото проклетата ѝ ръка.

Дейвид се усмихна при мисълта за Стела. Щеше да я види отново. Беше минало прекалено много време.

На стотина километра от Фалън завих наляво по Магистрала 580 и поех към Миндън.

— Имаш ли някакви пари в брой?

Стела вдигна поглед от моя екземпляр на „Големите надежди“, който четеше от близо час.

— Имам 2463 долара.

— У себе си ли?

— Под един камък във Фалън.

Сърцето ми се преобърна.

— Разбира се, че са у мен, Джак. Нямам вяра на банките, а камъните не са много по-добри от тях.

Настроението ѝ се бе подобрило, но кожата ѝ продължаваше да става все по-бледа. Въпреки че климатикът в колата работеше на пълна мощност, по слепоочията ѝ блестеше тънък слой пот. Треморите идваха и си отиваха. Преструвах се, че не ги забелязвам, но тя ме хвана не един и два пъти да се взирам в ръцете ѝ.