Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Аз имам около 1600. Изтеглих колкото можах предната нощ. Ако изтъргуваме джипа и използваме половината пари, ще може да си намерим нещо сносно.

— Или можем просто да откраднем кола и да си спестим парите.

— Няма да крадем кола.

— Добре де, ще вземем кола назаем и ще я върнем на собственика ѝ в близко бъдеще, като датата предстои да бъде доуточнена, а мястото ще бъде определено от нас — каза Стела и отново се зачете в книгата.

— Сто процента съм сигурен, че му викат „кражба“.

— Е, не ти предлагам да заемем хубава кола. Може да е някоя трошка, нещо, което няма да липсва на никого.

— Хубавата кола е по-вероятно да има застраховка.

— Добре, разбрахме се. Хубава ще е. Може би беемве.

— Нямах това предвид.

Стела отбеляза с пръст мястото, докъдето бе стигнала, и затвори книгата.

— Ако зависеше от мен, никога не бих стъпила на място, подобно на онова, където ме откри. Но за момиче, което е принудено да бяга, за да се спаси, възможностите за припечелване са силно ограничени. Опознах стойността на парите. Много добре разбирам колко трудно е да спечелиш дори един долар, затова, когато въпросът опира до превозни средства, предпочитам да се придържам към онези, които са закупени с доларите на някой друг, особено като се има предвид колко удобно достъпни са.

— Значи крадеш?

— Сега, като се замисля, май наистина предпочитам израза „вземам назаем“. Никога не бих употребила думата „крада“. Кражбата е нещо лошо. Заемането — нещо приятелско, по съседски. Все едно отиваш при комшията и казваш: „Може ли да ми заемеш чаша захар?“ Всички знаят, че ще я използваш и няма да я върнеш, но всички са толкова щастливи и усмихнати. Та, с две думи, гласувам да „заемем“ кола.

Излязохме от магистралата на Шосе 395 и Миндън изникна пред нас. Не беше кой знае какъв град. Повечето от постройките бяха на един, най-много два етажа. Голяма част изглеждаха необитаеми. Миндън приличаше на миньорско селище, което със зъби и нокти е оцеляло в двайсети век, но в момента го караше на животоподдържащи системи и всеки момент бе готово да предаде Богу дух.

— На място като това не мисля, че ще можем да откраднем — или да заемем — кола, без да ни хванат. Трябва ни някакъв голям паркинг, където никой няма да ни види — казах аз, като оглеждах наоколо.

— Определено не си заемал кола преди. Отбий тук…

Тя посочи към една от най-високите сгради в града.

— Болница?

Свих рязко вляво и намалих, докато преминавахме по малък павиран склон, който ни изведе на паркинга към постройката. Над една четвърт от местата бяха заети. Повече, отколкото очаквах в толкова малък град.

— Докторите и медицинските сестри имат извънредно дълги смени, които понякога траят и дни. Ако заемем кола оттук, вероятността да я открият чак след три-четири дни е доста голяма. А и каза, че предпочиташ лъскава кола.

— Нямах това…

— Тук! — Тя посочи част от паркинга, отделена с бариера с табела „Само за персонала“. — Паркирай някъде тук, в сектора за посетители. Ще мине известно време, преди някой да открие джипа.

Отбих в задната редица между един голям пикап (зелен) и очукано „Уинебаго“ (жълтеникавокафяво). Секторът за служители беше на петнайсетина метра диагонално от нас.

— Събери нещата ни. Ще отида да намеря нещо — каза Стела, докато разкопчаваше колана си.

— Сигурна ли си, че…

Тя излезе от колата и вече бе преполовила пътя до паркинга за персонала, преди да довърша. Леко се олюляваше, но се опитваше да се стегне, за да не си личи.

Колко е най-дългият период… между…

Година и два дни.

Днес беше девети август. Година и един ден.

Взех моята раница и чантата на Стела от задната седалка и ги сложих до джипа. Книгата, която четеше Стела — също. Скрих откраднатата пушка зад багажа в случай, че някой мине прекалено близо. Заобиколих колата и отворих жабката. Отвътре се изтърколи празна бутилка „Джим Бийм“ и падна на пода. Без да мисля, повече по инстинкт, развих капачката и я наклоних към устата си с надеждата да има поне капка. Нямаше. Когато осъзнах какво правя, метнах бутилката в храстите, благодарен, че наоколо няма никой.

Единствените други неща в жабката бяха упътването на джипа, регистрационният му талон и една отвертка. Оставих упътването, тикнах талона в джоба си и използвах отвертката, за да махна номера. После отново заобиколих откъм страната на шофьора и свалих табелката с номера на шасито. Бях я разхлабил преди доста години, след което я залепих със съвсем малко лепило, колкото да не падне. Смъкнах я с лекота и я тикнах в джоба си при талона.