Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Ръкавиците ѝ се свлякоха на земята до краката ѝ. Стела падна на колене и потопи и двете си ръце във водата.

Наоколо се възцари мъртвешка тишина. Открих, че и аз съм спрял да дишам. Не помръдвах. Бях замръзнал на място.

— Назад! — повтори Стела едва чуто. Очите ѝ бяха стиснати здраво, а главата ѝ бе наклонена леко наляво, все едно тя се вслушваше в някакъв далечен звук.

Не съм сигурен какво точно очаквах да се случи. В първия момент — нищо. Стела замря, гърбът ѝ бе стегнат, мускулчетата по врата ѝ потрепваха, продължаваше да държи очите си затворени, а устата ѝ бе все още леко отворена, след като позволи на онази последна дума да се изплъзне от устните ѝ.

Въздухът изведнъж се превърна в лед. Не беше студен, а твърд, все едно молекулите му се бяха уловили здраво една за друга и оформяха нещо като плътно покривало. Ветрецът замря, повърхността на езерото бе идеално гладка. Не се чуваше никакъв звук — нито от животно, нито от насекомо, нито дори пропукване на клонка.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изгледах ги слисан, усетих, че и косъмчетата по врата ми са се изправили и опират о яката на ризата ми. Замириса на озон — отначало леко, след това все по-силно.

Струваше ми се, че е минало страшно време, а в действителност бе отлетяла само секунда.

Стела си пое рязко въздух.

Първата риба, която изплува, беше голям костур с широко отворена уста — поне четири килограма, ако не и повече. Поклащаше се на повърхността на езерото на няколко метра от ръцете на Стела, без да помръдва, очевидно мъртъв. Обгорен, но не точно. После изплува сом, сетне някаква друга риба, може да беше пъстърва. Рибите започнаха да изплуват една след друга, изпълвайки целия водоем — пет, десет, дузина, две дузини… Започваха от мястото, където Стела бе потопила ръцете си, и се разпростираха нататък, все повече и повече, докато мрачната вода вече не се виждаше, покрита с плаща на смъртта.

Не знам колко продължи всичко. Изгубих представа за времето.

Измрелите риби все още се полюшваха на повърхността, когато Стела извади ръцете от водата и се строполи на брега.

Затичах се и се свлякох до нея.

— Не ме… докосвай… особено сега — прошепна накъсано.

Очите ѝ все още бяха затворени. Отчаяно исках да я прегърна и да я притисна до гърдите си, да направя всичко по силите си, за да облекча усещането от онова, което ставаше вътре в нея, но не можех. Дори не можех да погаля лицето ѝ. Сърцето ми се късаше.

Отметнах косата от челото ѝ, като внимавах да не докосна кожата ѝ.

— Кажи ми какво да правя?

— Не искам да пострадаш.

— Можеш ли да се движиш?

Тялото ѝ се отпусна.

Беше припаднала.

Навътре в езерото някаква малка лодка бавно плаваше през мъртвата риба. На борда ѝ видях момче на около четиринайсет. Въпреки че все още беше доста далеч от нас, виждах, че приближава.

Затичах се към мерцедеса, отворих багажника и зарових из раницата си. Бях прекарал не една и две нощи на открито, затова отдавна си бях научил урока и не тръгвах никъде без дебело одеяло. Онова, което носех със себе си, не беше особено плътно, но беше от чиста вълна и топлеше прекрасно. Увих го внимателно около Стела, като гледах да покрия оголените ѝ ръце и врат, създавайки импровизирана преграда между нас, преди да я вдигна на ръце и да я понеса към колата. Настаних я внимателно на задната седалка и чак тогава си спомних за ръкавиците ѝ.

Хукнах обратно.

Хлапето в малката лодка вече се бе приближило достатъчно до брега. Когато ме видя, подскочи и изкрещя:

— Всичката риба е измряла!

Тревата там, където Стела бе коленичила, също бе почерняла — имаше петно с диаметър поне два-три метра, в което всичко бе мъртво и вече смърдеше на гнилост и разложение.

Грабнах ръкавиците на Стела.

— Водата е отровена или нещо такова! — извика момчето.

— Така изглежда! — креснах в отговор, озърнах се за последен път, пъхнах ръкавиците в джоба си и взех разстоянието до мерцедеса на един дъх. Метнах се в колата, завъртях ключа и натиснах газта, заоравайки в пръстта и чакъла под нас. Когато се върнах на Магистрала 88, видях как момчето от лодката се катери по хълма. Надявах се отчаяно, че не е успяло да огледа нито мен, нито Стела, нито автомобила ни.

Движението по Шосе 395 не беше кой знае колко натоварено — главно камиони, каравани, малко леки коли. Поддържах скоростта ни с десетина километра в час над максимално разрешената — недостатъчно бързо, за да рискуваме да ни спрат ченгетата, но достатъчно, за да не изоставаме от останалите коли.