Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стела понечи да пристъпи в преддверието. Улових я за рамото.

— Да вземем пушката — изрекох едва чуто.

Тя кимна. Притичах до колата и извадих пушката и якето от багажника. Държах оръжието под дрехата, докато се връщах, за да го скрия, доколкото мога, от евентуалните погледи на любопитни съседи.

Влязох пръв, вдигнал пушката.

Къщата спеше под бледото сияние на луната и уличните лампи. От малкото мебели във всекидневната и кухнята до нея по пода се точеха дълги тъмни сенки.

В дъното имаше малка дървена кухненска маса. Три от столовете бяха прибрани под нея. Четвъртият лежеше на пода. Кухненските плотове бяха празни. Близо половината шкафчета и чекмеджета бяха отворени и също изглеждаха пусти.

Във всекидневната до стената бе долепен стар диван с овехтели възглавници. Във въздуха се носеше миризма на мухъл, на нещо неизползвано, на място, където се събира прахът, докато животът се случва някъде другаде. В стаята нямаше телевизор, нямаше други столове и маси, нямаше снимки или картини по стените.

Зад всекидневната започваше дълъг коридор, по-мрачен от останалата част от къщата; външната светлина спираше на прага и отказваше да влезе по-навътре.

Стела ме следваше плътно, докато пристъпвах в коридора. Дулото на пушката ни водеше.

Отляво открихме малка спалня, боядисана в жизнерадостно розово. Мъхесто одеяло с принцесите на „Дисни“ и подобна възглавничка бяха струпани в дъното. Нямаше мебели. В гардероба висяха празни закачалки. Нито една дреха.

— Виж… — прошепна Стела. От най-горния рафт на гардероба ни наблюдаваше кукла Барби. Едната ѝ ръка бе протегната, а другата опъната до тялото ѝ. Русата ѝ коса беше пооскубана.

Протегнах се и я взех. Очаквах да е покрита с прах, но не беше. Явно бе там отскоро.

Стела взе куклата от ръцете ми. Върнахме се в коридора.

Спалнята отсреща бе малко по-просторна, но също така празна. По пода се въргаляха парчета непотребна хартия. Коленичих и огледах внимателно килима за следи от легло или скрин, но не открих нищо. Ако някой бе спал тук, очевидно си бе лягал на пода.

Стела излезе в коридора и впи поглед в затворената врата в дъното.

По всяка вероятност беше банята.

Съзнанието услужливо ми поднесе отново образа на безжизнения труп на Ками Брадъртън.

Толкова много лоши неща можеха да се случат в банята.

Детектив в оставка Терънс Стак, сега просто Тери, пазеше старото си служебно оръжие под средната възглавница на зеления велурен диван във всекидневната — онзи, който бе купил през 1973 година. Беше толкова неудобен, че не трябваше да се притеснява дали някой ще седне на мизерното нещо и ще попадне на револвера. Децата също не бяха проблем. Последното дете, което бе стъпвало в къщата, сега беше женено и имаше три свои хлапета. Нямаше защо да съхранява оръжието на недостъпно място и винаги бе смятал, че има твърде много причини да го държи на една ръка разстояние. На осемдесет и две годишна възраст „на една ръка разстояние“ се бе превърнало в животоопределящо мото за Стак.

С магнума в ръка той се приближи до прозореца.

Белият ван не беше помръднал.

— Какво, по дяволите, си намислил? — промърмори той на глас.

Затъкна револвера в колана си отпред — хич не му пукаше, че се вижда — и излезе. Беше на половината път към вана, когато той потегли и се изниза надолу по улицата достатъчно бързо, за да остане извън обсега му.

Стела остана неподвижна. Пристъпих покрай нея. Пресегнах се към бравата на банята и стиснах по-здраво приклада на пушката. Преброих до три полугласно както за себе си, така и за Стела, и бутнах вратата.

Стените на банята бяха облицовани с розови плочки. Тоалетната чиния, мивката и ваната също бяха розови. Вероятно къщата бе построена така още през шейсетте. Също както в кухнята, чекмеджетата и двете вратички на шкафчето зад огледалото бяха отворени и празни, с изключение на няколко ластичета за коса и наполовина пълна тубичка с паста за зъби в едното чекмедже. Завесата пред ваната бе отместена. Помещението бе празно.

Свалих пушката.

— Не мога да преценя дали някой се е изнесъл по спешност или пък никой не е нанасял. Самонастанявал съм се в изоставени къщи преди. Приличаха досущ на тази. Мястото изглежда, все едно някой току-що си е тръгнал, сякаш сме го изтървали за малко.

Когато Стела не отговори, се обърнах. Нямаше я.

— Стела?

Върнах се по коридора и я открих в кухнята, впила поглед в хладилника.