Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Няма да…

— … и ако в който и да е момент ти се стори, че мога да те нараня, трябва да ме спреш. Може да ни трябват въжета или белезници, а защо не и двете. Не знам колко зле ще е следващия път. Никога не съм стигала до подобен момент, но няма да те нараня. Не може да ме оставиш да те нараня. — Гласът ѝ секна. — Ръкавиците остават на ръцете ми. Ако ги сваля, ако посегна към теб, трябва да ме застреляш. Трябва да ме убиеш, Джак.

— Това пък е нещо, което аз няма да направя — отсякох. — Няма начин.

Тя се извърна към прозореца и се загледа в безплодната земя наоколо.

— Трябва да ме застреляш като бясно куче, защото в такъв момент ще представлявам точно това.

Завъртях волана вляво, престроих се и натиснах газта до долу. Останах в насрещното доста след като изпреварихме полуавтоматика. Чак когато срещу нас се зададе кола, се върнах в нашата лента.

Терънс Стак, или Тери, отново се приближи до прозореца на всекидневната, който гледаше към верандата и двора.

Белият ван още стоеше там.

Не беше сигурен кога бе пристигнал, но висеше почти цял ден.

Просто си стоеше там.

Дори някой да бе слизал, не го бе видял. Никой не се бе и качвал в него. Никакво движение.

Просто си стоеше там.

Когато най-сетне стигнахме в Кармел, Калифорния, небето бе притъмняло. Спокойствието му можеше да се мери единствено с мълчанието, което цареше между нас. Не бяхме си проговаряли вече повече от час. Всеки път, когато поглеждах към нея, се хващах, че проверявам дали кожата ѝ не е твърде бледа, дали ръцете ѝ не треперят, дали не се е появил онзи тънък слой пот по лицето ѝ. За щастие признаците ги нямаше, но гласът в главата ми напомняше, че рано или късно ще се появят. Отново. Можехме само да отлагаме неизбежното. Стела продължаваше да се взира през стъклото, впила очи в далечината. На няколко пъти се опита да се върне към книгата, но дори думите на Чарлс Дикенс не успяха да я успокоят. Тя затваряше томчето и се извръщаше към прозореца, към онова далечно нищо, което така бе приковало вниманието ѝ.

Кармел е разположен на полуостров Монтерей и не е кой знае колко голям. Според знака „Добре дошли в Кармел!“, който видяхме на Магистрала 1, населението му бе малко над три хиляди души.

Когато последно спирах да заредя, бях направил справка с картата и бях записал накъде трябва да вървим.

Магистрала 1 предаде щафетата на Оушън Авеню. Карахме по брега около три километра, преди да хванем поредица от пътища, които ни отведоха по-навътре в континента. Открихме лесно Уиндмор Роуд и тръгнахме по живописните ѝ завои в издирване на № 803. По-голямата част от къщите бяха в испански стил на два или три етажа с перфектно поддържани градини и дворове. По краищата на тротоарите и улиците бяха засадени пъстроцветни бугенвилии. Монтерейски борове, кипариси и дъбове разперваха зелен балдахин над главите ни.

— Прекрасна улица — промълви Стела.

— Ето я там — посочих. — Отдясно.

Къщата беше скромна — две спални, може би три. Тухлена постройка с дъсчен покрив и грижливо поддържани цветни лехи под прозорците. На алеята нямаше автомобил. Лампите вътре не светеха.

— Май няма никой.

— Или предпочитат да седят на тъмно — каза Стела.

Спрях мерцедеса до акуратно окосената морава.

— Защо не изчакаш тук? Аз ще проверя какво е положението…

Стела отвори вратата, излезе от колата и закрачи по късата алея.

— Или пък що да не отидем заедно… — измърморих недоволно, откопчах предпазния колан и я последвах.

Слънцето вече бе залязло и температурите паднаха осезаемо. Въздухът се изпълни с усещането за хлад и свежест. Помислих си за якето в багажника на мерцедеса. После — за пушката, загъната в якето.

Стела се взираше във вътрешността на къщата през малкото прозорче отстрани.

— Не виждам нищо.

Почуках.

Никой не отговори.

Почуках отново, този път по-силно.

Отново тишина.

Стела се пресегна, завъртя бравата и бутна вратата. Не беше заключено. Вратата се отвори и пред очите ни изникна покритият с плочки под на малко преддверие.

— Ехо?

Нещо в начина, по който ехото се разнесе из вътрешността, ми подсказа, че къщата е празна. След това в съзнанието ми изникна образът на Ками Брадъртън, мъртва в банята или в кухнята, с някаква ужасяваща рана, причинена от самата нея, с безжизнени очи, с устни, изкривени в гротескна усмивка.

Добре дошли в моя дом!

Не просто празна къща — гробница.