Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Тъкмо обикалях около джипа, за да видя дали не съм забравил нещо, когато Стела отби зад мен. Колата, която беше избрала, бе последен модел „Мерцедес-Бенц“ Е класа с четири врати.

Беше бял.

— Сигурна ли си? — попитах я, когато отвори вратата и излезе от автомобила.

— Собственикът ѝ със сигурност е желаел някой да я вземе назаем. Защо иначе ще оставя ключовете?

— Имам предвид — сигурна ли си, че искаш бяла кола?

— Вълк в овча кожа, скъпи мой Пип. Няма по-добър начин да се скриеш, отколкото пред очите на всички. — Стела се наведе и натисна някакъв бутон. Багажникът се отвори с бавно, премерено изсъскване. — По-бързичко, докато някой не се е появил.

Прибелих очи и занесох нещата ни до задницата на мерцедеса. Багажникът беше изключително просторен и или бе грижливо и редовно почистван с прахосмукачка, или рядко бе използван. Затвори се с нежно изщракване. Оставих книгата. Предположих, че тя ще иска да чете.

Стела ми подхвърли ключовете.

— Ти караш.

Хвърлих последен поглед към джипа и осъзнах колко ще ми липсва. Мой беше от четири години — повече от всяка друга кола, която бях притежавал. Надявах се, че някой ден ще мога да се върна и да си го прибера, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че този ден никога няма да настъпи.

Качих се зад волана на мерцедеса и затворих вратата. Луксозната кожена седалка ме прегърна нежно.

— Уха!

Стела грейна:

— Нали?! Толкова се радвам, че предложи да заемем луксозна кола. А и е напълно застрахована. Проверих документите. Няма нужда да се терзаеш излишно.

Тя грабна книгата от ръцете ми и я сложи в скута си. Прокарах ръце по обшитото с кожа кормило. Нагласих огледалата.

Стела се пресегна и включи уредбата. Очаквах от високоговорителите да се разнесе само статичен шум, но вместо това чух Стивън Тайлър и „Аеросмит“ пееха „Don’t Want to Miss a Thing“ .

— Хм… — обадих се, загледан в стереото.

— Какво?

— Нищо. Напомни ми за времето, когато бяхме деца, на онази пейка.

— „Момичето на Джеси“ — прошепна Стела. — Тази песен звучеше, когато за пръв път изкачи онзи хълм. Когато се срещнахме.

— Рик Спрингфийлд беше мамата си трака.

— „Мамата си трака“? — учуди се Стела.

— Никога ли не си чувала този израз?

Тя поклати глава.

— Мамата си трака. Голямата работа. Един път. Д-р Ноа Дрейк от „Централна болница“ 26 26 „General Hospital“ е един от най-дългите сериали. Първият му епизод е излъчен през 1963 година. Поредицата продължава до днес. Любопитното е, че ролята на въпросния д-р Ноа Дрейк е изпълнена от същия музикант, за когото става дума в романа — Рик Спрингфийлд. В един от епизодите, излъчени през 2013 година, Спрингфийлд пък се появява като самия себе си, като гост музикант на Бала на медицинските сестри, за да изпее „Jessie’s Girl“ . — Б.пр. ? Леля Джо обожаваше този сериал.

Продължаваше да ме гледа неразбиращо.

— Нямаш представа за какво говоря, нали?

Тя поклати глава отново.

— Нямахме телевизор в къщата. Госпожа Оливър бе категорично против. Разрешаваха ми да слушам музика по един час на ден, ако, разбира се, бях приключила със заданията си. Поне имаше книги. Много книги. Живеех с тях.

Излязох от паркинга и поех по Шосе 395 към магистралата.

— Как успя да се измъкнеш от къщата?

— През входната врата, разбира се.

Мерцедесът ускоряваше без никакви усилия. След годините, прекарани в компанията на джипа, купето на германската кола ми се струваше изумително тихо.

— Разкажи ми за деня, в който избяга.

Стела отвори „Големите надежди“ на случайна страница и отново се зачете.

— Моля те, никога повече не ме разпитвай за този ден. Никога, Пип.

Капчица пот се стече по страната ѝ и надолу по врата ѝ. Тя не ѝ обърна внимание.

Включих климатика на пълна мощност.

Пресегнах се и улових ръката ѝ, облечена в ръкавица.

Бяхме на пет часа път от Кармел, Калифорния, и наоколо нямаше други бели коли.

Детектив Терънс Стак, сега само Тери, прекара почти час в издирване на телефон на „Чартър фармасютикълс“ и на реална личност, с която да разговаря. На номера в телефонния указател отговаряше автоматичен секретар, който осигуряваше безброй възможности, нито една от които не бе да се свържеш с жив човек. Всеки път, когато избираше някоя от опциите, обаждането или се прехвърляше на друг запис, или напълно прекъсваше и го принуждаваше да започне отначало. Вече бе на път да запрати телефона в стената, когато му хрумна идея.