Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Кой си ти? — попитах високо, като се надявах да си е проличало колко съм изнервен.

Мъжът продължаваше да драска.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Щракнах затвора на пушката, като изхвърлих един неизстрелян патрон и заредих друг. Напълно безсмислено действие, но се надявах звукът да го изкара от състоянието му на транс или в каквото там бе изпаднал.

Маркерът все още продължаваше да се движи, когато той изрече:

— Къде е Ками Брадъртън?

Имаше несъразмерно голямо чело. Острата му коса изглеждаше така, сякаш е била отрязана с нож на произволни дължини и окачена небрежно върху главата му. Очите му гледаха пусто и безжизнено. Брадата му беше сплъстена. Предположих, че е около петдесетгодишен, но ми бе трудно да определя с по-голяма точност.

— Би трябвало да е тук — каза той. — Каза, че ще е тук. Дейвид иска да ѝ кажа „здравей“. Виждал ли си Ками Брадъртън?

— Кой си ти? — повторих.

Мъжът хвърли бегъл поглед към мен, след което продължи да пише.

— Ти си хлапето на Еди, нали?

Това едва не ме накара да сваля пушката, но не го сторих. Нещо не беше наред. Начинът, по който говореше. Като човек, който всеки момент ще заспи.

— Откъде познаваш баща ми?

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

Дейвид Пикфорд е прекрасен мъж.

— Познаваме се от доста време — отвърна той. — И с майка ти също.

Прехвърлих наум имената от списъка ми. Хората от годишника. Всички мъртви, с изключение на трима. Ако човекът с черния понтиак бе Джефри Далтън, то тогава…

— Ти си Дюи Хобсън, нали?

Той килна глава настрани, сякаш току-що му бе хрумнало.

— Дюи Хобсън, точно така.

Не бях усетил кога се е събудила Стела. Беше застанала на прага, облечена в същите дрехи като вчера. Така и не ни остана време за пране. Тя отвори уста да каже нещо, но аз поклатих глава. Подадох ѝ пушката и кимнах към Хобсън. Тя схвана, вдигна оръжието и го насочи към него.

Демонстрирах му празните си ръце, въпреки че неговата пушка все още се клатеше зад гърба ми.

— Търсих те, Дюи. Теб и останалите. Доста си труден за откриване. Знаеш ли къде се крие баща ми?

Хобсън приключи с едната стена и се премести на следващата. Дори да бе видял Стела, с нищо не се издаде.

— Тук съм, за да се срещна с Ками Брадъртън. Дейвид иска да ѝ кажа „здрасти“. След което се предполага да я застрелям. — Той вдигна палец и показалец. — Пат, пат! Два пъти един след друг, право в челото. Мъртва.

— Говорил си с Дейвид? — попита Стела. — Какво точно ти каза той?

— Каза ми да дойда до къщата на Ками и да ѝ кажа „здрасти“ от негово име, след което да я гръмна. Да я застрелям. Освен това каза, че те обича, Стела, и че разчиства цялата бъркотия само заради теб.

Хобсън изпусна маркера, обърна се и закрачи право към Стела. Бях сигурен, че ще го гръмне, толкова бързо приближи към нея, но тя просто отстъпи встрани и той мина покрай нея, все едно я нямаше.

Двамата със Стела си разменихме бързи погледи — тя беше също толкова объркана, колкото и аз, — сетне го последвахме.

Стак си вдигна ципа.

Проклет да е, ако допусне да го намерят мъртъв с разкопчани панталони!

Дъската над него изскърца отново.

Знаеше точно коя дъска. На горния етаж, третата от последното стъпало към дъното на коридора. Беше вадил проклетото нещо поне дузина пъти през последните десетина години, бе махал гвоздеите и ги бе подменял с петдесетмилиметрови видии, после ги бе заменял с още по-дълги. Беше опитал да залепи дъската. Дори беше посипал талк върху нея, върху съседните, върху процепите, гвоздеите и видиите с надеждата, че ще приглуши звука. Нищо не свърши работа. Шибаната дъска все още скърцаше в секундата, в която върху нея се окажеше дори най-лекият натиск.

Стак измъкна магнума от колана си, насочи го към тавана на около пет сантиметра южно от лампата и изстреля три бързи куршума.

Старите му кокали запротестираха срещу отката на оръжието. Стак обаче беше старо куче и мерникът му не трепна. Куршумите попаднаха на около сантиметър-два един от друг, в тавана зейна дупка.

Открихме Дюи Хобсън във всекидневната, загледан през прозореца към улицата. Застанах до него на безопасно разстояние.

— Ками не е вкъщи, нали? — изрече той.

— Не, Дюи. Мислим, че си е тръгнала вчера.

— Лошо. Наистина исках да ѝ кажа „здрасти“. Заради Дейвид.

— Знаеш ли къде може да е? Къде би отишла, ако се наложи да замине оттук?