Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Мда.

— Да ме вземат мътните.

Завързах и последния възел до глезените на Хобсън и се изправих. Чувството на безизходица се усилваше.

— Къде, по дяволите, е баща ми?

Малкото момиченце ни бе последвало в къщата, но досега не бе изрекло и дума. Стоеше зад майка си, обгърнало с ръце крака ѝ. Когато заговорих, се присви от страх. Не ми пукаше.

— Ако вие двамата знаете какво става, кажете ми.

Проповедника вдигна ръце:

— Какво се случи, когато дойдохте тук?

Разказах му.

През следващия половин час им обясних всичко, което се случи, откакто открих Стела в онзи клуб във Фалън. Дори им споделих за Лео Синьорели и за мъжа, когото убих в хотела. Не пропуснах нито една подробност. Вече не ми пукаше.

Далтън каза, че са говорили с баща ми преди по-малко от три часа.

— Значи е тук?

— Беше — отвърна Ками.

Мъжът на пода го е убил.

Затова е тук.

— Трябва да претърсим имота. Може да е ранен и в момента да бере душа — казах.

Проповедника и Ками размениха бързи погледи. Знаех какво си мислят. Тези хора не искаха да наранят баща ми. Искаха го мъртъв.

Поклатих глава и тръгнах към вратата:

— Тръгвам да търся.

— Всички ще търсим — каза Проповедника. — Така ще стане по-бързо. Ками, ти огледай тук. Аз се заемам с къщата за гости. Джак, за теб остават допълнителните постройки.

Открих баща си овързан в дъното на бараката за дърва.

Не беше мъртъв.

Още не.

Фогел последва мъжа с белия костюм по дълъг коридор — бели стени, бял таван, бял мраморен под. Всичко наоколо бе толкова бяло, че очите я заболяха. Минаха покрай три врати (до една затворени и до една бели), преди мъжът да я подкани да влезе през единствената отворена, разположена вляво.

— Моля, седнете. Искате ли чаша кафе или нещо за хапване? — изрече мъжът, докато затваряше вратата зад тях.

Офисът също беше бял.

Таван. Стени. Без прозорци.

Единственият цвят в помещението идваше от една рамкирана фотография на бюрото — млад мъж със синя тога, който сочи дипломата си.

Мъжът в бяло се усмихна, когато забеляза, че тя се вгледа снимката:

— Това е синът ми Уилям. Дипломира се в Държавния университет в Пенсилвания миналия месец, и с гордост мога да заявя, че ще се присъедини към нас, към семейството на „Чартър“, другата седмица. Завърши първи по успех. Доста е амбициозен.

Той посочи към един от двата празни стола пред бялото бюро:

— Моля, седнете. — Заобиколи бюрото и се разположи в тапициран с бял плюш стол. — Казвам се Робърт Трюдо. Как бих могъл да ви помогна?

Имаше нещо странно в очите му. Посрещаше погледа ѝ, но вместо да гледа нея, гледаше през нея. Все едно се бе фокусирал върху някакъв далечен обект зад нея в стаята.

Фогел се обърна и огледа стената. Бял шкаф и една от онези бели картини, закачена над него, нищо друго. Извърна се отново към мъжа:

— Г-н Трюдо, с какво точно се занимавате тук?

— Робърт, моля ви.

— Робърт. С какво точно се занимавате тук? — повтори тя.

— Фармацевтични изследвания.

— Може ли да бъдете малко по-конкретен?

— Не.

— Защо?

Той махна с ръка:

— Много от договорите ни са свързани с правителството. Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме онова, което вършим тук.

— Откъде знаете?

Трюдо се засмя:

— Знам.

На бюрото му имаше бял „Макбук“. Той хвърли поглед към екрана, натисна няколко клавиша и отново насочи вниманието си към нея. Усмивката на лицето му изглеждаше като нарисувана.

— Госпожица Туми каза, че сте тук, за да разследвате убийство. Може ли да бъдете малко по-конкретна?

— Убийства, не убийство.

Мъжът се наведе напред:

— Наистина ли? Кои са жертвите?

— Боя се, че нямате необходимото ниво на достъп, за да обсъждаме кои са жертвите — отвърна Фогел.

— Жалко. Обичам загадките.

Иззад бюрото се донесе приглушено звънене. Усмивката на Трюдо се стопи и за момент изглеждаше озадачен. Отвори горното ляво чекмедже на бюрото си и извади нокия като онази, която Стак ѝ бе дал.

— Моля да ме извините. Трябва да отговоря на това обаждане.

Той натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си.

Фогел наостри уши, за да чуе говорещия отсреща, но не можа да различи нито една дума.

Трюдо кимна няколко пъти, после каза: „Прекрасни новини“, и затвори. Остави нокията на бюрото и взе слушалката на стационарния телефон пред него. Вдигна пръст:

— Извинете ме. Ще отнеме само минутка.

Набра някакъв номер. Докато чакаше да вдигнат, взе една бяла химикалка и започна да я върти между пръстите си. Усмивката все още бе гипсирана върху лицето му. Когато някой прие обаждането, Трюдо не се представи, не поздрави, само каза: