Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Нямаме време да се разправяме. Те са на път. Помогни ми да го развържем.

Искаше му се да спори с мен, по очите му личеше, но си замълча. Вместо това започна да се мъчи с възлите. Виждах пистолета му, който се люлееше насам-натам в кобура. Ако посегнеше да го извади, нямаше как да се защитя.

Внимателно хванах главата на баща ми и нежно извърнах лицето му към мен:

— Можеш ли да се изправиш?

Той кимна немощно. Съзнанието му постепенно започваше да се избистря. Помогнахме му да стане на крака. Той се прокашля и изплю кървава храчка. Преметнах ръката му през рамото си:

— Хайде да те заведем до къщата.

Вътре открихме Ками, която преравяше кухненските шкафчета. Половината от чекмеджетата също бяха отворени. Дъщеря ѝ (казваше се Дарби, както научих) седеше на един стол пред кухненския остров и наблюдаваше действията на майка си.

Ками извърна поглед изпод мивката, когато влязохме:

— Мамка му, жив ли е още?

Тя се втурна към нас.

— Господи, Еди… Какво са ти причинили? Сложете го да седне. Намерих аптечка.

Замъкнахме баща ми до всекидневната и го сложихме да седне на един от кожените дивани.

Мъртвецът беше изчезнал. Както и Стела.

— Къде е Стела?

Ками коленичи, отвори пластмасовата кутия, измъкна отвътре памучни тампони и антисептик и се зае с лицето на баща ми.

— Заведох я в една от спалните.

Намръщих се.

— Нали не си…

— Не съм я докосвала. Сложих си чифт от тези. — Тя посочи кутията с латексови ръкавици на плота. — Намерих ги в колата ти.

— Ровила си ни из нещата?

— Вие пък сте ги взели от къщата ми — контрира тя. — А и Стела ми каза къде да ги намеря.

Баща ми си пое въздух през стиснатите си устни. Притисна ръка към корема си:

— Мисля, че ми счупи няколко ребра.

Ками поклати глава:

— Господи, трябва да му свалим ризата. Шибаното копеле добре го е подредило.

Проповедника се наведе над нас:

— Хванах го да говори по телефона, Ками.

— Не си ме хванал да правя нищо.

— Чух го да звъни — отбеляза Ками. Обърна се и се взря в мен: — И ти си вдигнал? Да не си се побъркал?!

— Чула си го да звъни чак тук? Бях в бараката за дърва. Тя отново се зае с лицето на баща ми. Той трепна, когато започна да почиства раната над лявото му око.

— Има деривати из цялата къща. Във всяка стая. Всички звъняха. Той ли беше? Онова хлапе Дейвид?

— Не.

Проповедника цъкна с език:

— Трябва да го вържем като Хобсън. Ако е бил Пикфорд, няма да ни каже. Може дори да не си спомня, че е бил той. Шибана работа.

Изправих се и го погледнах в очите:

— Няма да връзваш никого.

Проповедника се засмя:

— И си мислиш, че ще ме спреш? Сега се надъхах да го направя, само и само да разбера как точно ще опиташ.

— И двамата веднага врътнете кранчето на тестостерона си — сопна се Ками, разкопчавайки последното копче от ризата на баща ми. Когато разтвори плата, видяхме, че цялата средна част на гръдния му кош е синьо-черна. Малко по-нагоре вляво кожата му бе зачервена и възпалена.

— Боже Господи! Определено няколко счупени ребра. — Тя щракна с пръсти към аптечката: — Някой да ми подаде бинт.

Дадох ѝ го. Тя погледна отново към баща ми.

— Еди, ще превържа ребрата ти, но по-хлабаво. Не искам да ограничавам дишането ти. Ако затегна превръзката, ще се чувстваш по-добре, но ще има по-голяма вероятност някоя от счупените кости да пробие белите ти дробове. — Тя внимателно натисна почернелия участък на различни места, наблюдавайки реакцията на баща ми. — Като че ли счупени са двете най-горе вляво и едно най-долу вдясно. Искам да се наведеш напред съвсем малко.

Той се подчини. Полуздравото му око се затвори при това движение.

Ками се обърна към мен:

— Кой беше на телефона?

Замислих се за онова, което каза Фогел.

Някой от тази къща се бе обадил в „Чартър“. Някой им бе казал къде сме. Бях сам с баща си. Нямам идея къде се бе намирал Проповедника. Ками беше в къщата. Стела беше в къщата. Хобсън беше в къщата. Погледнах към него. Лежеше на пода, все още овързан. В съзнание, но без да прави опити да се освобождава.

— Една жена, детектив от питсбъргската полиция.

Ръката на Ками, която омотаваше баща ми с бинтове, замря:

— Какво?

— Тя е в централата на „Чартър“. Нямам идея как е отишла там. Каза, че от този номер било дошло обаждане. Човекът, който се обадил, съобщил на онзи от другата страна, че сме тук. Тя каза, че идват насам.

— Някой е позвънил оттук? Кой?

Хвърлих ѝ гневен поглед:

— Ти ми кажи.