Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Ками изглеждаше отчаяна:

— Искат ни мъртви, Еди.

— Може и така да е. Но три от децата са тук, с нас. Няма да рискуват да застрашат живота им по какъвто и да било начин. Искат ги живи.

— Защо? — намесих се аз.

В стаята се възцари мълчание. Всички се обърнаха към мен.

— Защо искат да избият вас, но не и нас? И защо ни преследват?

Баща ми изглеждаше озадачен, все едно бе очаквал да знам всичко. Погледна към Проповедника и Ками. И двамата мълчаха.

— Наистина ли не знаеш? Леля ти не ти ли каза? Или педагогическият съветник — Елфрида Лийч… не ти ли даде писмата ми? Писах ти през всички тези години.

— Никога не съм получавал писмо от теб. Единственото, което ми даде, беше това.

Измъкнах писмото, написано от бащата на Стела, и му го подадох. Той го огледа и го предаде на Ками.

— Сигурно леля ти ѝ е казала да си мълчи. Проклетата Джо. Винаги настояваше, че трябва животът ти да е нормален. Никога не схвана…

Той млъкна, приближи се до масата в трапезарията и взе да рови из купчината документи и папки.

— Нямаме време — обади се Проповедника.

— Ще намерим — отвърна баща ми. Откри онова, което търсеше, и ми го подаде. Стара листовка, от онези с отпечатан отдолу телефонен номер, който можеш да откъснеш. Около половината липсваха. Отгоре с едри букви пишеше:

СПЕЧЕЛИ 1000 ДОЛАРА!

„ЧАРТЪР ФАРМАСЮТИКЪЛС“ ТЪРСИ ДОБРОВОЛЦИ ЗА ПОСЛЕДНИЯ СТАДИЙ (ЕТАП ЧЕТИРИ) НА ТЕСТВАНЕ НА НОВАТА РАЗРАБОТЕНА ОТ ТЯХ ВАКСИНА. ЕДНА ИНЖЕКЦИЯ ЗА ВАС — И БЪДЕЩИТЕ ВИ ДЕЦА НЯМА ДА ИМАТ НУЖДА ОТ НИКАКВИ ВАКСИНАЦИИ!

ОБАДЕТЕ СЕ ЗА ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ.

— Казаха ни, че ако и двамата родители получат ваксината, децата ни ще са защитени от дузини болести — полиомиелит, дифтерит, коклюш, тетанус, дори варицела, дребна шарка и морбили. С майка ти вече се срещахме. Бяхме обсъждали възможността за деца, а и, честно, парите нямаше да са ни излишни. Отидохме. Всички отидохме. По онова време студентите постоянно изкарваха пари по този начин. Някои от изпитанията бяха страховити — халюциногени, LSD… Но живеехме в седемдесетте. Така или иначе взимахме тези гадости — защо поне да не изкараме пари от това?

— Правителството винаги вадеше най-доброто LSD — промърмори Ками. — Трябваше да си стоя в онази група, а не да се набърквам в тая каша. Но пък хиляда долара беше почти двойно на онова, което плащаха по другите места, а и кой иска бъдещото му дете да бъде ваксинирано дузина пъти? Не се колебах изобщо.

— След ваксината трябваше да се явяваме редовно за кръвни проби и наблюдение — продължи баща ми. — На осмо число всеки месец. Нищо кой знае какво, а и плащаха допълнително. У никой от нас не се забелязаха странични ефекти. Не и отначало. Но после майка ти забременя. Не ме разбирай погрешно — както казах, планирахме да имаме деца, но първо трябваше да се дипломираме, да се оженим, да се хванем на работа, да се установим някъде и чак тогава да станем родители. Внимавахме, но все пак тя забременя. Същото се случи с Ричард Нетълтън и Ема, както и с Кийт Пикфорд и Жаклин Брийс. Всички момичета забременяха горе-долу по едно и също време. Без особен ентусиазъм се шегувахме, че ваксината е засилила хормоните ни. Ричард и Ема напуснаха колежа и прекратиха всякакви отношения с „Чартър“. Останалите продължихме да ходим всеки месец там. Когато ти и Дейвид се родихте, ни платиха още, за да наблюдават и вас — кръвни проби, жизнени показатели, това, което правеха и при нас. Всичко изглеждаше наред, всичко беше нормално. Започнахме да се чуваме със семейство Нетълтън. Узнахме какво става, когато дъщеря им Стела докосне нещо живо. Нямаха представа какво да правят. Започнаха да се крият, да бягат. Помни, че беше краят на седемдесетте и началото на осемдесетте. Много по-лесно бе човек да не оставя следи. Ричард беше убеден, че всичко, което се случва с дъщеря му, е свързано с онази ваксина. Мислех, че е полудял. Всички мислехме така. Но с майка ти те държахме под око. Чувахме се и с Кийт и Джаки. И те наблюдаваха Дейвид. Двамата изглеждахте наред. Ричард стана параноичен. Твърдеше, че го преследват — някакви хора в бяло, също като онези от „Чартър“. Започнах да се чудя дали ваксината не е предизвикала някакво психическо разстройство у него, подобно на алергична реакция. И такива неща се случваха. Не се държеше много на безопасността. — Той млъкна, за да подреди спомените си. — Кийт Пикфорд и Джаки спряха да се появяват в „Чартър“ в средата на 1978 година. Двамата с майка ти тогава не знаехме подробности, разбрахме чак година по-късно. Беше ужасно. Кийт бе превъртял. Метнал тенджера с врящо олио в лицето на сина си, обгорил го страховито, намушкал с нож Джаки и после наръгал и себе си. Съседите открили Дейвид на пода в кухнята, пищящ с всички сили, а до него — мъртвите му родители и кръв навсякъде. Дейвид тогава беше на две годинки. Говореше, но не много. Не бе в състояние да обясни какво се е случило, а и не го притискаха особено. Помислих си за ваксината. Ако бе накарала Рич Нетълтън да откачи, може би бе оказала подобно влияние и върху Кийт. Чух, че Дейвид е заживял с някакви техни роднини. Това поне ни казаха хората от „Чартър“ и тогава нямахме причина да се съмняваме в думите им. Рич и Ема Нетълтън, родителите на Стела, се върнаха в Питсбърг горе-долу по същото време. След няма и седмица вече бяха мъртви. Убити при някакъв домашен обир. Чух за труповете, открити там — възрастни мъже, които изглеждали като обгорени, и осъзнах, че има вероятност Стела наистина да го е направила. Онова, което разказваше Ричард, може и да беше вярно.