Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Фогел опря гръб в задната стена на асансьора. Остана така достатъчно дълго, за да тръгнат вратите да се затварят автоматично. Тогава протегна ръка и я размаха между тях, като задейства сензора, който ги накара отново да се плъзнат встрани.

Пристъпи бавно в коридора. Лаптопът на Трюдо бе притиснат към гърдите ѝ като импровизиран щит срещу онова, което се бе случило тук.

От състоянието на труповете разбра, че всичко е станало преди поне няколко години. Сети се за последния имейл, изпратен от Трюдо — от 12 август 1993 година.

Първите две тела, точно пред асансьора, бяха на мъж и жена. И двамата бяха облечени изцяло в бяло, но дрехите им бяха осеяни с петна в най-разнообразни нюанси на жълтото и кафявото. Самите трупове представляваха изсушени черупки вследствие на продължилото с години разложение. Ноктите и косите им бяха пораснали дълги, съсухрените устни бяха разтеглени в садистични усмивки, а пустите очни кухини се взираха втренчено в нея. Главата на жената бе почти отсечена от металния клипборд, който мъжът държеше. Ръката ѝ все още бе притисната към корема му, където тя го бе наръгала с ножица.

Срещу тях лежеше трупът на жена (Фогел разбра единствено по бялата пола, с която бе облечена), в окото на която бе забита линийка. Двете ѝ ръце все още стискаха другия край на импровизираното „оръжие“.

Не се опитва да я извади, а да я забие още по-дълбоко , прошепна глас в мислите на Фогел.

Другите трупове, на които се натъкна, бяха повече или по-малко в подобно състояние. Докато вървеше по коридора, виждаше нови и нови мъртъвци, завъртени във вихъра на някакъв смъртоносен танц. Умрели от собствената си или от нечия друга ръка. Това не беше място, където се провеждат научни изследвания или обучения. Беше гробница. Въздухът бе пропит с миризмата на смърт.

Когато стигна до две врати, на първата от които пишеше „ОБЕКТ «Д» — НАБЛЮДЕНИЕ“, а на втората — „ОБЕКТ «Д» — ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП“, откри, че първата е открехната, а втората — заключена. Кодът от кабинета на Трюдо не проработи.

Фогел бутна вратата на стаята за наблюдение и влезе.

Телата на двама мъже бяха проснати върху контролното табло. И двамата бяха мъртви отдавна. Този отляво изглеждаше така, сякаш сам е прегризал вените си. От окото на онзи отдясно стърчеше химикалка, а в ръката му имаше телбод. От състоянието на черепа му можеше да се съди, че по всяка вероятност е разбил собствената си глава с него.

Въпреки че сама по себе си тази картина бе повече от притеснителна, онова, което Фогел видя от другата страна на стъклото за наблюдение, я засенчи напълно. На стол в средата на нещо, което приличаше на стерилна хотелска стая, с лице към еднопосочното стъкло седеше мъртва жена. В скута си държеше бележник. Устата ѝ бе пълна с откъснати от него страници — останките от страните ѝ бяха издути като на хамстер. Все още държеше топка смачкана хартия в лявата си ръка. Още няколко бяха разпръснати по пода до краката ѝ. Върху бялата ѝ престилка над дясната ѝ гърда бе избродирано името ѝ — Д-Р ДЪРГИН, а от противоположната страна с черен маркер бе надраскано: ПСИХИАТЪРСТВАМ СРЕЩУ ХРАНА 32 32 Бездомните в Щатите често държат картонени табели с надпис РАБОТЯ СРЕЩУ ХРАНА („Will work for food“). — Б.пр. .

Какво, мамицата му, се бе случило тук?!

Между двамата мъже в стаичката за наблюдение имаше папка със записки, дебела около сантиметър. На най-горния лист пишеше само Екип за наблюдение „Чартър“ . До него някой бе надраскал „309“, както и датата — 12 август 1993 година. Остатъкът от страницата бе празен.

Лявата стена на стаичката бе заета от рафтове, пълни с видеокасети. Имаше и монитор (без образ) и видеокасетофон, Фогел огледа устройството — включено, със заредена касета. Натисна бутона за пренавиване на лентата. Жуженето на малките моторчета изпълни стаята.

— Стак? Събуди се, приятелче, аз съм!

Детектив Терънс Стак, вече просто Тери, дочу думите отдалеч, сякаш някой му ги бе прошепнал от другия край на улицата по време на буря.

— Тери… трябва да се събудиш. Не разполагаме с много време.

Този път ги чу от по-близо, почти над главата си.

Клепачите на Стак трепнаха и очите му се отвориха. Отначало не видя нищо, освен размазана белота, но с всяко примигване нещата ставаха все по-отчетливи. Мръсотия, сълзи и нещо засъхнало, кой знае какво, се посипаха от клепачите му. Стаята бавно дойде на фокус. Опита да се пресегне и да избърше очи, но ръцете му не помръдваха. Бяха неподвижни чак до раменете.