Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Стак заспа.

Дейвид Пикфорд притисна телефона към ухото си и се извърна към ъгъла на стаята:

— Да.

През малкия говорител до него достигна тежкото дишане на Латрийс Оливър. Беше готов да се закълне, че подушва смрадта от устата ѝ през слушалката.

— Току-що ги изпуснахме в Уидби.

Дейвид прогони от съзнанието си образа на Оливър, която човърка изгнилия чукан на мястото на ръката си. Опита се да не мисли какво се случва в белязаното ѝ полумъртво тяло. Нямаше търпение да убие смотаната кучка.

— Аз нямаше да ги изпусна — отвърна той.

— Да, но не си тук, нали?

— Не мога да бъда навсякъде.

Оливър не му обърна внимание.

— Едуард Тач, Ками Брадъртън, Далтън, Стела и момчето вече са заедно.

— Бяхме разположили хора на фериботния терминал, а ти пое по Дисепшън Пас. Как са минали покрай вас?

— Оказа се, че Едуард Тач има хидроплан, прибран в скрит док в подножието на онази скала под къщата му. Успяхме да ги видим как отлитат от протока Пюджет, когато пристигахме.

— Хидроплан? Как може да не знаем нищо за хидроплан ?

Оливър не отговори.

Дейвид Пикфорд се облегна на стената и забарабани с пръсти по перваза на прозореца.

— Като се замисля, няма значение. Знаем накъде са се насочили.

Оливър си пое още веднъж шумно въздух.

— Какво искаш да направя с къщата?

Дейвид сви рамене. Отговорът бе очеваден.

— Вземи всичко полезно и изгори останалото. Изгори всичко. — Помисли малко и добави: — Колата на Далтън там ли е още? Онова GTO?

— Да.

— Искам тази кола. Намери някой да я докара дотук. Останалото изгори.

— Добре.

— Когато приключиш, вземи някой от самолетите на „Чартър“ и ела. Имам нужда от теб тук.

— Почти приключих — каза Оливър.

— Аха. Почти.

Къщата на баща ми на остров Уидби бе на върха на висока скала, гледаща към протока Пюджет. Скоро след като приключих с телефонното обаждане, увихме Стела в плътно одеяло, за да мога да я нося. Чантите ни бяха преметнати през раменете ми. Проповедника носеше Хобсън, който продължаваше да се гърчи, овързан здраво с въжета. Ками и дъщеря ѝ вървяха след нас, мъкнеха своя багаж и от време на време хвърляха нервни погледи към Хобсън. Баща ми вървеше най-отпред. Израненото му тяло се бореше за всяка крачка. Не бе взел нищо от къщата. Каза, че имал приготвен сак за спешни случаи, който го чакал долу.

Последвахме го по една паянтова стълба, чиито дървени стъпала бяха прикрепени към скалата със здрави метални болтове и анкери. В края ѝ върху бетонни пилони, потънали в пясъка на малък усамотен плаж, се издигаше нещо, което приличаше на навес за лодки. Бях се настроил да видя вътре някаква моторница или нещо подобно, така че когато баща ми отвори вратата и пред очите ми изникна самолет на големи поплавъци, мисля, че бях също толкова изненадан, колкото и всички останали.

— „Чесна Караван 208“. Купих го няколко години след като изкарах разрешително за пилот, най-вече за да стигам и да се връщам от континента по-бързо. Лети на прилични разстояния, така че няма да могат да ни преследват. Ако държа малка височина, ще минем и без летателен план.

Проповедника обиколи самолета, като прокара ръка по крилата му.

— Това нещо е доста голямо. Можем да вземем и оръжията.

— Както казах и в къщата, не става въпрос за пространство, става въпрос за тегло. Всеки килограм, който качим в самолета, намалява разстоянието, което ще можем да изминем. А това са километри, които не може да си позволим да загубим. Ако спрем да презаредим, ще се окажем в някоя база данни, която лесно може да бъде хакната и да бъдем проследени. Пътуването е еднопосочно.

— Докъде?

Оказа се, че отиваме в Девил’с Лейк 33 33 Devil’s Lake е град в окръг Рамзи, Северна Дакота, построен до едноименното езеро. Името буквално означава Дяволското езеро. - Б.пр. , Северна Дакота. Баща ми бе прав — когато се приводнихме, в резервоарите бяха останали само изпарения. Полетът отне почти седем часа. Баща ми бе махнал двете пътнически седалки и му бях благодарен. Двамата с Проповедника поставихме Стела в задната част на самолета на пода, загъната в одеялото си, за да може да си почива. Тя се размърда на няколко пъти по време на полета, но се събуди само веднъж. Когато ѝ казах къде сме, тя само кимна и се унесе отново. След около час полет Проповедника завърза очите на Хобсън. След като вече не виждаше Ками, той спря да се гърчи и се върна към послушното си състояние, в което бе, докато се возеше в колата ни. За по-сигурно решихме да оставим ръцете и краката му вързани.