Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— След като умря?

Стак кимна.

— Уби един от тях, нали?

— Гръмнах го през пода.

Брайър стисна устни.

— Точно така, през пода.

— Тук ли са още?

Брайър не отговори.

— Ако съм мъртъв и все още съм в къщата, мога ли да ги видя по някакъв начин?

— Имаш предвид, под формата на призрак?

— Аха. Предполагам.

— Искаш да летиш из собствения си дом като дух?

— Искам да разбера защо дойдоха тук. Какво търсеха.

Брайър се наведе напред, потропвайки леко с крака.

— За теб разследването свърши, Тери.

— Фогел все още е жива обаче — промърмори Стак.

— Къде е в момента?

— Нищи някаква следа. Някакво място, наречено „Чартър“, до Чадс Форд.

Брайър очевидно се изненада.

— Разкажи ми за „Чартър“.

Стак се опита да се пресегне за бележника си, който бе оставил до вратата, онзи с бележките за „Чартър“, но ръцете и краката му продължаваха да не му се подчиняват.

— Защо не мога да се движа?

— Мъртвите не се движат.

— Ти обаче мърдаш — изтъкна Стак. — А и главата ми, вратът, очите… се движат. Само ръцете и краката ми са замръзнали. Защо?

Брайър сви рамене.

— Неведоми са пътищата Божии, докато си жив, но като умреш, стават още по-неведоми, понеже всички задръжки падат. Нещата стават наистина откачени. — Облегна се назад. — Разкажи ми за „Чартър“.

Стак му каза за бележката, която Фогел откри в хотелската стая на Тач, и за връзките, които успя да направи с неколцина бивши служители.

— Белите ванове пристигнаха веднага след като започнах да звъня по телефоните — каза той. — Сигурно са били от „Чартър“. Всичко е свързано.

Брайър удари с длан по бюрото.

Стак подскочи.

Брайър се ухили:

— Съжалявам, приятелче, но почна да се отплесваш. Трябваше да те накарам да се съсредоточиш. — Той огледа стаята. — Всичко, което успя да научиш през годините, е в тази стая, така ли?

— По-голямата част — отвърна Стак. — Някои от официалните досиета са при Фогел в управлението. Останалото е тук.

Брайър се замисли.

Стак се намръщи:

— Не помниш ли? Ти продължи да се занимаваш със случая, след като се пенсионирах. При Фогел са твоите досиета.

— Нещата стават малко неясни, след като умреш — каза Брайър отново.

— Но аз все още помня. Понеже съм умрял наскоро ли?

Брайър не отговори. Облегна се назад и се залюля на стола.

— Какво знаеш за Дейвид Пикфорд?

— Кой?

— Дейвид Пикфорд.

— Никога не съм чувал за него — отвърна Стак.

— Той е прекрасен мъж.

— Добре.

— Най-прекрасният мъж.

Стак не отговори.

Брайър посегна към чашата, която бе отново пълна:

— Искаш ли още?

Въпреки че бе жаден, Стак поклати глава. Брайър остави чашата и се втренчи в него:

— Сигурен си, че освен информацията тук (и онова, с което разполага Фогел в управлението) няма друго? Никой друг няма копия? Не си разказвал на никого за онова, което си открил през всички тези години?

Стак каза „не“. Беше странно, понеже изобщо не искаше да отговаря на въпроса на Брайър. Думата обаче му се изплъзна.

Брайър се облегна назад и извъртя глава към вратата.

— Елате и вземете всичко! — изкрещя. — До последното късче хартия!

В стаята влязоха трима млади мъже, облечени в дълги бели тренчкоти, също като онзи, когото Стак беше застрелял. Двамина започнаха да изнасят кашоните, а третият засъбира всичко, окачено по стените.

— Какво става тук? — измънка Стак, обръщайки се към Брайър.

Брайър го нямаше. Вместо това до него седеше млад мъж с тъмна коса и още по-тъмни очи. Цялата лява страна на лицето му бе покрита с най-ужасяващия белег от изгаряне, който Стак бе виждал. Заболя го само докато го гледаше.

Стак отново опита да се изправи и отново не можа да помръдне. Погледна надолу и за пръв път от началото на разговора видя въжетата, които стягаха ръцете, краката и тялото му. Той се напъна, но не успя да ги разхлаби.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Казвам се Дейвид Пикфорд.

— Ти си прекрасен мъж.

— Благодаря ти.

Стак сведе очи към чашата върху масата. Суха, мръсна, покрита с прах. Изглеждаше така, сякаш бе седяла празна с дни, вероятно от последния път, когато бе идвала Фогел. Никаква вода.

Мъжете в бяло продължаваха да изнасят всичко от стаята. Почти половината вече го нямаше.

Чу се звън. Дейвид бръкна във вътрешния си джоб и извади мобилен телефон. Погледна към дисплея, след което се обърна към Стак:

— Трябва да отговоря. Беше удоволствие да разговарям с теб. Сега ще заспиш.