Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Извърна глава и се огледа. Когато зрението му се избистри, откри, че гледа към плота на масичката за карти в свободната спалня в дома си. Когато съумя да надигне очи, срещна погледа на Фаустино Брайър. Бившият му партньор седеше на стола срещу него, облечен със сив омачкан костюм, бяла официална риза и вратовръзка на сини райета — дрехи, с които Стак го бе виждал над две дузини пъти.

— Брайър?

Думата се изтръгна с усилие от гърлото му и успя да излезе през устните му, пресъхнали като шкурка.

Фаустино Брайър взе чаша вода и я поднесе към устата му.

— Пийни си. Беше в безсъзнание известно време.

Стак отпи, примлясквайки.

Брайър отдръпна чашата:

— Не толкова бързо. Нали искаш да остане долу, а не да се върне обратно?

Стак кимна.

Брайър му даде да пийне още малко.

Когато чашата се изпразни, Брайър я остави на масата. Върху устните му танцуваше усмивка.

Стак се взира в него безмълвно поне минута, сетне промълви:

— Ти си мъртъв.

Брайър се ухили. Облегна се назад, както винаги — предните крака на стола във въздуха, задните внимателно пазят равновесие. Стак все му разправяше, че един ден ще уцели стол, който ще се счупи под тежестта му, и че ще изглежда като пълен глупак, когато се приземи по задник на земята. Брайър обаче продължаваше да сяда така.

— Мъртъв ли съм?

Стак не можеш да помръдне краката си. Бяха неподвижни. Дори мърдането на главата му се удаваше с труд. Не чувстваше болка обаче, и това беше добре. Беше направо прекрасно.

Брайър се наведе напред:

— Няма да те лъжа, друже. Сърцето ти. Някоя друга бира в повече, хора, търчащи из дома ти, онзи твой лудешки галоп по стълбите… даде си малко повечко зор, отколкото трябва, и бушонът ти изгърмя. Знаеше, че така ще стане, нали? Малко са нещата, които могат да издържат след осемдесет и две години тормоз и злоупотреби. Често казано, дори съм изненадан, че тялото ти успя да навърти толкова километраж. Единствените неща, които те вардеха да не се разпаднеш, бяха бирата, храната за вкъщи от Дени и сушеното говеждо.

— Е, бирата не чак толкова. Не и към края.

— Достатъчно бе.

— Кога?

— Кога умря ли? Преди ден и половина — отвърна Брайър.

Стак огледа незаетата спалня, стените, покрити с веществени доказателства, събирани прилежно в продължение на двайсет години, кашоните по пода, мръсните прозорци и дебелия слой прах по ъглите.

— И това ли е всичко? Без бяла светлина? Без седефени порти? И старият ми партньор за придружител? Затова ли си тук? За да ме отведеш до отвъдното?

Брайър поклати глава:

— Тук съм, за да чуя за случая.

— Защо? Знаеш го наизуст.

— Искам да го чуя от теб като за последно. — Той махна с ръка. — Нали знаеш — добрите стари времена, това-онова…

Стак облиза устните си. Все още бяха пресъхнали. Очите му се спряха към чашата върху масата. Беше я пресушил преди минути, но вече отново бе пълна.

— Готин номер.

— Искаш ли още?

Стак кимна.

Брайър вдигна чашата и я поднесе към устата му. Когато водата свърши, я върна обратно.

— По-добре ли се чувстваш?

Стак кимна.

— Откъде да започна?

— Откъдето искаш.

— От момента на смъртта ти например?

— Кога точно се случи?

— Не помниш ли?

— Не точно.

Стак му разказа. Обясни му как е преследвал мъжа с черния понтиак до къщата на Милбърн Роуд № 62, докато Фогел е била по петите на онова хлапе Тач. Как някой го е гръмнал в главата.

— Експертите по балистика потвърдиха, че калибърът е бил 45. Изстрелът е дошъл от „Зиг-Зауер Р220“. Откриха пистолета. Някой го бе захвърлил в храстите. Нямаше отпечатъци.

— Но вярваш, че е бил човекът с черното GTO?

Стак сви рамене:

— Вероятно. Въпреки че откриха следи от гуми на шевролет между твоята кола и понтиака. Може би съвсем различни хора. Може и те да са били. Няма как да бъдем сигурни без повече информация.

Брайър отвори един от кашоните на пода до масата — онзи за къщата в Дормонт. Извади отвътре писмото на Ричард Нетълтън.

— Писано е от бащата на момичето, нали така?

— Аха. Беше у онова момче Тач, спомняш ли си? Ти ми даде копие.

Брайър се замисли.

— Нещата са ми малко мътни. — Той пусна писмото обратно в кашона. — Разкажи ми за хлапето Тач. Къде е сега?

— Знам ли. Фогел му изгуби дирите в Невада. Опитва се отново да го открие. Знаем обаче със сигурност, че е с момичето.

— Накъде мислиш, че са се запътили?

— Не мога да ти отговоря. — Стак огледа стаята. — Кои бяха тези хора с белите ванове? Какво направиха, след като…